Сред събраната тълпа посрещани, се открояват ярко широките плещи и сребърната коса на Остин. Той приближава, ръкува се с Гън и прегръща семейството през раменете.
— Надявам се, че можахте да си изпиете на спокойствие мартинито — казва той.
Гемей отвръща с усмивка:
— Мушнахме по две, благодаря.
— Съжалявам, че се наложи да ви мъкна насам, така скоро след преживяното в Новоросийск. — Той ги води в столовата, където се виждат пред три блещукащи кристални чаши, пълни с току-що изцеден сок от портокал. — Джо бабува на екипажа в заседателната зала. След петнадесет минути започваме. Те нямат търпение да се приберат у дома. Разбрал съм се да ни отделят един час, докато приготвят хеликоптера за обратния полет.
Гън цупи устни от удоволствие, докато Кърт разказва за спасяването на подводничарите.
— Не искам да омаловажавам случилото се, Кърт — казва той, — ама ми звучи като епизод от „Розовата пантера“, с всички тези суетящи се насам-натам хора.
— На мен повече ми приличаше на сцена от Виетнамската война — отвръща Кърт. — Някой ден ще си спомням всичко това с усмивка. — Той прокарва пръсти през косата си. — Но ако косата ми имаше накъде да побелява още, щеше като нищо да го стори.
— Много ме заинтригува този руснак, дето му викаш Иван. Откъде го познаваш?
— Пътищата ни се кръстосаха, когато работех за ЦРУ.
— Приятел ли е или враг?
— За момента го приемам като приятел. Сигурен съм, че би направил много нещо за доброто на Русия, както го разбира. Той е много хитър и изобретателен и не е оцелял през всичките чистки в специалните им служби, със сляпо послушание.
— Доста ясно резюме. И смяташ, че трябва да му се доверим, въпреки съмнителното му минало?
— Засега. Поради една проста причина.
— Каква?
— Не разполагаме с алтернатива!
19
От окаяната банда плувци, взети на борда от капитан Кемал, няма и помен. На тяхно място виждаме весела група подводничари, които с чувство за хумор си спомнят преживяното. Именно в това състояние ги заварват Остин и новодошлите в заседателната зала на „Арго“.
След качването им на борда, всички са внимателно прегледани от корабния фелдшер, натъпкани са здраво с храна и облечени в резервни работни униформи на НАМПД. Като изключим драскотините и синините, мъжете почти нямат други белези от преживяното. Централно място на металната маса заемат капитан Атууд, мичман Крайсман и Джо Завала. Джо се усмихва широко, когато вижда колегите си да влизат. Става, за да се ръкува с двамата Траут и Гън. Винаги кавалер, той дарява Гемей с целувка по бузата.
След като представя новодошлите, Остин обявява, сред радостни подвиквания и свиркане:
— След няколко часа сте в Истанбул, където ви чака самолет за дома. На близките ви е съобщено, че сте невредими. Сигурно нямате търпение, да потеглите час по-скоро, но аз трябва да ви помоля за една услуга. Ние чухме забележителната ви история само отчасти. Докато хеликоптерът се готви за обратен полет, надявам се да чуем всичко, от игла до конец.
Мичман Крайсман става и казва:
— Това е най-малкото, което можем да сторим. Сигурен съм, че давам израз на общото мнение, като благодаря на двама ви с Джо, че ни измъкнахте невредими от онова място.
— Другия път ще пристигнем с танк — обещава Остин под всеобщ смях. След като той стихва, добавя: — Ако не възразявате, мичман, ще поема ролята на Пери Мейсън44. Мисля, че така ще стане по-бързо.
— Няма проблем, сър!
— Добре. Да започнем от самото начало!
Крайсман застава пред окачена на стената карта на източната част на Егейския басейн.
— Мисията ни предвиждаше да се спускаме в района на археологическите находки, недалеч от турското крайбрежие. Ето тук! — Той посочва на картата. — Освен нас, на борда се намираше и гост, който се представи като Джоузеф Пуласки от MIT45.
Гън вдига ръка.
— За сведение: След като научихме за изчезването на подводната лодка, направихме проучвания за личността на вашия гост. От MIT отговориха, че за първи път чуват това име.
45
MIT — Технологически институт на Масачузетс, изключително престижно научно и учебно звено в образователната система на САЩ.