— Мисля, че тази злодейка е наказана достатъчно — каза Кореа.
— Моята също! — извика юнгата, въодушевен от примера на по-големия си другар. — Той също беше разсякъл главата на плаващата близо до него акула.
Но тези сполучливи удари имаха неблагоприятни последици. Миризмата на кръвта привлече акулите, които сега проявиха по-голяма ярост и упоритост в преследването на сала. Те го заобиколиха от всички страни, появявайки се ту от лявата, ту от дясната страна и нанасяйки такива силни удари с опашките си, че салът се разтърсваше и на няколко пъти рискуваше да загуби равновесие. Положението ставаше трагично въпреки ожесточените удари на сабите. Неочаквано се дочу страшен шум и повдигналата се в залива голяма вълна подхвана сала и го понесе към брега. Каравелата беше хвръкнала във въздуха. Пламъкът беше проникнал в тюрма, където бяха буретата с барут, а ужасният взрив разби на парчета нещастния кораб.
Взривът се оказа по-силно средство от ударите на сабите. Акулите веднага се скриха. Вероятно те се бяха скрили в една от подводните пещери, които в заливите на Америка обикновено служат за убежище на тези чудовища.
Грамаден облак пара и дим обви залива и скри всичко. Когато той се разпръсна, Кореа се обърна и погледна подводната скала, около която догаряха остатъците на каравелата.
— Бедният кораб! — каза той с тъжен глас. Един силен тласък едва не го хвърли във водата.
— Пак тези акули! — извика той.
— Не, сеньор. Просто сме на плиткото. Брегът се намира на петнадесет крачки от нас. Предизвиканата от избухването вълна ни е тласнала дотук по-добре от попътен вятър.
— А дълбоко ли е тук?
— Не повече от тридесет сантиметра.
— Тогава да оставим сала тук и да отидем да потърсим нещо за закуска.
Като взеха буренцата с барут, които не тежаха повече от осем килограма, както и оръжието и дрехите, те бързо изминаха разстоянието, което ги делеше от брега. Гората, която го покриваше, стигаше до самото море, така че корените на някои растения се миеха във водите на залива. Това беше продължение на онази странна гора, която и до днес покрива по-голямата част от Бразилия и пази девствения си вид, въпреки усилията на белите колонисти и туземците, които са си проправили пътеки в гъсталаците.
Кореа и Гарсия гледаха с възхищение тази разкошна, разнообразна девствена растителност, великолепните дървета, обвити с лиани и много други увивни растения, спускащи се надолу във фантастични кичури или чудни дантели и правещи гъсталаците напълно непроходими не само за хората, но и за животните. Красиви птици с лъскави пера пееха хо дърветата и нарушаваха величествената тишина на горските гъсталаци.
— Какво ще кажеш за всичко това, Гарсия? — попита Кореа, който гледаше с възхищение птиците, които, както се виждаше ни най-малко не се плашеха от пришълците.
— Ще кажа, че сме попаднали в земния рай! — извика Гарсия.
— Хубав рай, двуногите жители на когото надминават по свирепост хищните зверове.
— Все пак трябва да се съгласите, че тази гора е великолепна.
— Напълно съм съгласен. Само че не откриваме нищо за закуска.
— А птиците?
— Няма съмнение, че с удоволствие бих приготвил печено месо, но се страхувам да не привлека вниманието на диваците.
— Ах! Сеньор Алваро!
— Какво?
— Погледнете тези големи дървета, отрупани с плодове. Ако си наберем от тях…
Алваро погледна в посоката, която му сочеше Гарсия и действително видя огромни дървета, отрупани с плодове, прилични на круши, но формата им беше по-продълговата и цвета по-лъскав. Това дърво е акалаба и е много ценно в Южна Америка; то често е причина за кървави войни между туземските племена, които си оспорват правото за притежание на земите, където то расте. Но за Алваро тези дървета бяха непознати, защото никога по-рано не беше идвал в Бразилия и поради това гледаше с известно съмнение хубавите плодове, без да знае дали са годни за ядене или съдържат някаква отрова.
— Опитай да набереш от тях, Гарсия — каза той най-после. Тези плодове са толкова хубави, че биха могли да съблазнят и по-малко изгладнели от нас хора. Можеш ли да се покатериш на това дърво?
— За юнга това не би трябвало да бъде трудно! — гордо отговори Гарсия.
Той се хвана за лианата и се приготви да се покатери на дървото, но внезапно прихна да се смее с глас.
— Ах! Сеньор Алваро! — извика той. — Колко са смешни! И колко са мършави!
— Кой?
— Погледнете тук между листата. Тези плодове трябва да са много вкусни. Те ги ядат с такъв апетит.
Алваро вдигна глава и извика:
— Маймуни!
— Маймуни… Приличат на големи паяци.
Гарсия направи това сравнение неочаквано, но въз основа на него естествениците по-късно дадоха на тези животни наименованието паякообразни маймуни. От известно разстояние тези маймуни — обитатели на девствените американски гори, благодарение на прекомерно дългите си ръце и крака, твърде много приличат на грамадните птицеядни паяци.