Щом видяха хора, маймуните доста се обезпокоиха, и цялото стадо веднага се озова на самия край на увисналия над едно поточе грамаден клон. Те се разкрещяха силно и свирепо се озъбиха, готвейки се да се нахвърлят върху катерещия се по лианата юнга.
— Пази се, Гарсия — извика Алваро, докато пълнеше пушката си. — Струва ми се, че тези маймуни са много войнствени…
— Аз имам секира — отговори юнгата, като продължаваше да се катери по дървото. — Няма съмнение, че те едва ли ще успеят да ме откажат от закуска.
— Крясъкът на маймуните се засилваше, но момчето не им обръщаше внимание и смело се катереше нагоре, разлюлявайки клона, на който бяха насядали маймуните. След като се убедиха, че няма да уплашат храброто момче, маймуните нададоха яростен вик, който след това се превърна в жаловито скимтене, което накара Алваро да прихне.
— Е, е! Вижда се, че тези четириноги не са много храбри! — каза той.
Юнгата го повика:
— Погледнете какво правят тези маймуни, сеньор. Като че ли се готвят да нападнат някого.
Наистина маймуните подготвяха някаква тайнствена маневра. Те се събраха вкупом в самия край на клона и първата от тях, като сплете опашката си с тази на най-близката до нея маймуна, скочи храбро на земята, след нея същата маневра бе повторена от втората, после от третата и т.н., така че в края на краищата се образува нещо като жива верига, увиснала надолу. Със сплетени една за друга опашки, маймуните започнаха да се люлеят все по-бързо и по-бързо над повърхността на една малка река, докато последната, която се намираше в края на веригата, не се озова на пет или шест метра от другия бряг на реката. Когато веригата се разклати още по-силно, тази маймуна се хвана с ръце за клона на едно дърво от отсрещния бряг, така веригата съедини двата бряга и образува нещо като висящ мост. По този мост най-напред минаха самките с малките си, а след това последната маймуна се отдели от първото дърво и цялата верига увисна на второто. После маймуните, започвайки от долната, се притеглиха по гърбовете и главите на другарите си до другия бряг; това продължи докато цялото стадо се озова там, изразявайки радостта си с най-невероятни подскоци.
— Щастлив път! — извика Гарсия, като късаше от клона плодове и ги хвърляше на своя спътник.
— Щом като маймуните ядат от тези плодове, значи те не са отровни — каза Алваро, като започна да яде. — Ах, колко са вкусни! — извика той. — Но никак не приличат на нашите круши, макар че имат подобна форма.
Седнал на един клон, Гарсия ядеше сочните плодове. В това време Алваро, след като се засити, се изтегна на тревата под дървото с намерение да си почине; изведнъж видя, че юнгата скочи бързо от дървото, сякаш беше силно изплашен от нещо.
— Какво ти стана, момче? — попита Алваро, като грабна пушката.
— Индианци! — отговори юнгата с уплашен глас.
— Пак ли? Много ли са?
— Видях само двама.
Алваро и юнгата бързо се мушнаха в гъстия храсталак, откъдето през клоните можеха да виждат брега на голямо разстояние, без риск да бъдат забелязани.
Както се виждаше, индианците се бяха запътили към устието на малката река и макар че не се виждаха добре, гласовете им достигаха до Алваро и юнгата.
— Изглежда, че са само двама и няма от какво да се страхуваме — каза Алваро, като се вслушваше внимателно.
— Но може би те са разузнавачи, които като ни видят, ще тръгнат по следите ни и ще се озоват при нашия сал. — Е, тогава няма да ги пощадим. През това време двамата индианци излязоха от гората и се запътиха право към брега. Те бяха хора мършави на вид, с правилни черти на лицето, с кожа, боядисана с черна и червена боя, с дълги къдрави коси, които висяха по раменете им. Съвсем голи, те носеха само малка препаска, грубо изплетена от жилките на листа. Горната им устна беше обтегната и на нея беше нанизано кръгло парченце яспис; това им придаваше отвратителен вид. Това украшение, наречено „бар-бото“ и до днес може да се срещне у индианците от вътрешността на Бразилия. То много ги обезобразява. Подобна операция те извършват и на долната си устна: пробиват я и слагат в дупката, в самото начало, малко късче дърво, а след това все по-големи и по-големи късчета, докато дупката не придобие огромни размери. В тази дупка около краищата и постоянно се събират слюнки, произвеждайки отвратително впечатление.