Индианците слагат такива парченца дърво и в меката ушна част, като я пробиват; тези парченца дърво така разтягат ушите им, че те често достигат до раменете им.
И двамата индианци, които Алваро наблюдаваше, бяха въоръжени с дълги лъкове и с особен вид изострени и от двете страни дървени мачете. Те се спряха на брега и започнаха да гледат внимателно водата.
— Като че ли се готвят да ловят риба — каза Алваро.
— Интересно е да се види как ще го направят — отговори Гарсия.
Като постояха малко, индианците повървяха по брега, обърнаха се надясно и започнаха да късат клончета от една лиана и да ги завързват едно за друго. По този начин те получиха здраво въже, дълго около тридесет метра. Като направиха това, те седнаха един срещу друг под сянката на една палма. Единият извади от пояса си някакъв чудноват инструмент с формата на буквата X, направен от дълги ястребови кости, по всяка вероятност издълбани отвътре, и сипа във вдлъбнатината някакъв черен прах. После мушна долния край на този инструмент в устата си, а горния в носа. Същото направи и неговият другар с другите краища на инструмента. Тогава и двамата започнаха да духат в дупката на инструмента с всичка сила, като кихаха и се давеха.
Алваро и Гарсия гледаха всичко това с най-голямо любопитство, без да се досетят, че това е своеобразен начин за пушене на тютюн. Тютюнът по това време току-що беше започнал да се разпространява из Европа, докато индианците го употребяваха във вид на прах, както правят сега онези, които смъркат енфие.
Като се накихаха до насита, диваците легнаха на тревата, без да снемат очи от водата, която на това място беше доста дълбока. „Какво чакат тук?“ — питаха се Алваро и неговият другар. Но те получиха отговор по-рано отколкото очакваха.
Не бяха минали и петнадесет минути, когато двамата диваци скочиха на крака. Единият държеше в ръката си дървеното мачете, а другият — въжето от лиани. Първият се изкачи на една малка скала, която се издигаше над водата, стисна ханджара със зъби и се хвърли във водата.
— Това са рибари — каза Алваро. — И много съм любопитен да видя каква риба има намерение да прободе този с ханджара.
— Съмнявам се, че ще успее да направи това! Твърде са хитри тези обитатели на водата.
— По дяволите! Погледни колко са смели тези диваци!
На повърхността на водата, близо до мястото, където се беше хвърлил дивакът, се появи чудовищната глава на една акула.
— Рибарят ще загине! — извика юнгата.
— Ни най-малко! Той е скочил във водата именно за да убие акулата.
— Нима са толкова храбри тези диваци?
— Гледай внимателно, Гарсия.
Рибарят се появи на повърхността на водата, с ханджара в зъби, и смело заплува към акулата, която радостно се беше гмурнала в запенените води. Другарят му на брега наблюдаваше внимателно лова, без да проявява никакви опасения за неговия изход и държейки готово въжето си.
Грамадната риба-чук се спря, когато подуши човека, слисана от неговата смелост, а после с бързо движение се обърна по гръб и разтвори огромната си уста. Вместо да избяга от опасността, индианецът се спусна право срещу акулата и мушна ръката си с ханджара в устата й. Акулата разтвори челюсти, но острият и от двете страни ханджар се заби в гърлото и в небцето й, очевидно наранявайки я силно, защото акулата започна силно да удря водата, която беше почервеняла от кръвта й.
Смелият рибар доплува до брега и застана до другаря си, като наблюдаваше с видимо удоволствие бесните подскоци на умиращото морско чудовище.
— Приятелю, Гарсия — каза Алваро, — ако сме принудени да си имаме работа с тези диваци, не знам как ще се избавим. Хора, които не отстъпват пред такава опасност, трябва да са много храбри! Виждал ли си някога нашите моряци да отиват на такъв лов, въоръжени само с дървени ханджари?
— Никога, сеньор! — отговори юнгата. Но какво правят сега?
Двамата индианци внимателно разглеждаха нещо по пясъка, изразявайки с жестове голямо учудване.
— Уверен съм, че са забелязали следите ни — каза с разтревожен глас Алваро.
— Значи ще дойдат тук?
— Да, ако тръгнат по дирите ни. Във всеки случай трябва много да са се учудили от следите ни. Те никога не са виждали следи от крака в обувки. По всяка вероятност, те ще припишат следите ни на някакво необикновено животно. Но ние трябва да бъдем нащрек и да приготвим пушките си.
— Да бягаме, сеньор.
— Да, това действително би било най-разумното — съгласи се Алваро. Гъстият храсталак, в който се намираха, ги укриваше добре. Като взеха двете буренца с барута и с куршумите, те предпазливо се запътиха към гората. Като изминаха около двадесет крачки, внезапно чуха някакво подозрително шумолене от дясно: край тях прелетя една много дълга стрела, която се заби в стеблото на едно дърво, на височина човешки бой.