— Чувате ли това свирене?
— Да. Трябва да е някоя огромна змия.
— О! Ужасно се страхувам от тези влечуги, сеньор Алваро! Бих предпочел среща с някой свиреп звяр!
— Трябва да свикваш, бедното ми момче. Лоцманът ми е разказвал, че в американските гори змиите се въдят в огромно количество и с гигантски размери.
— Ах, кога ще свърши тази нощ! Тя ми се вижда безкрайна!
— Затвори очи и се помъчи да заспиш. Аз ще те пазя — каза Алваро.
— Да спя! Нима е възможно това?
Едва беше затворил очи и адският концерт се поднови с пълна сила; цялата гора се изпълни със звуци.
Милиони жаби, сякаш се бяха наговорили, устроиха такава ужасна какафония, че можеха да събудят и мъртвите. Изобщо американските гори изобилстват със земноводни, които като че ли си съперничат по разнообразието на издаваните звукове. Едни от тях мучат като волове, други лаят като кучета или издават звуци, приличащи на чукане върху железен котел. А онези, които живеят по дърветата, свирят като локомотиви или скърцат като несмазани колела.
— Сеньор! — извика уплашеният Гарсия. — Какво е това? Да не е настанал краят на света?
— Не се плаши. Това са жаби. Ние трябва да свикнем с този концерт, ако искаме да спим през нощта.
— Надявам се, че няма да останем дълго в тази страна и ще отидем другаде.
— И аз се надявам.
— Но къде ще отидем и кога? Има ли европейски селища на този бряг?
— Нито едно. Досега никой още не е помислил да се преселва в Бразилия, която по право принадлежи на нас, откакто нашият съотечественик Кабрал я обяви за португалско владение.
— Чувал съм, че испанците са завладели в Америка обширни територии, вярно ли е това?
— Вярно е. Но испанските постове се намират доста далече от тук и трябва да преминем през цяла Южна Америка, за да стигнем до Перу.
— Много ли е дълъг този път?
— Много. Трябва да извървим хиляди мили, минавайки през девствени гори, където живеят човекоядци и всевъзможни свирепи зверове… Не чувствам в себе си достатъчно мъжество, за да предприемем такова пътешествие… Но съм чувал за някакви френски колонии, които трябва да се намират на юг от Бразилия, близо до устието на река Ла Плата. Трябва да опитаме да се промъкнем до там.
— И далече ли са тези селища?
— Зная, че тази река се намира някъде на юг, но не мога да ти кажа на какво разстояние от нас.
— Ах, сеньор! Страхувам се, че никога няма да напуснем тази гора и че никога вече няма да видим нито нашата река Таго, нито бял човек! — каза с въздишка Гарсия.
— Не трябва да се отчайваме. Аз знам, че търговски кораби често отиват към бреговете на Бразилия за сандалово дърво. Възможно е да срещнем някой от тях по тези места.
— В такъв случай, сеньор, не трябва да се отдалечаваме от брега.
— Ние винаги ще го държим под око и често ще правим екскурзии на юг и на север от този великолепен залив. Е, най-после жабите започнаха да се уморяват! Нека се възползуваме от това и малко да отдъхнем.
— А ако някой звяр се промъкне до нас, докато спим?
— Досега не сме виждали тук никакви други зверове, освен жаби и птици. Освен това е много вероятно малцината, които са се приближавали до тези брегове, да са преувеличавали свирепостта на американските зверове…Да държим готови сабите си, а пушките между коленете и да се опитаме да заспим.
За по-удобно те седнаха в хралупата на дървото, притиснаха се един до друг и скоро заспаха, въпреки всичките си страхове. Жабите, които бяха крякали цели два часа, също започнаха да утихват. Все още от време на време се чуваше свирене или ръмжене, но след това всичко спря. Рано сутринта нашите пътници, след като бяха спали четири часа, бяха събудени от друг концерт, наистина не толкова оглушителен, но зазвучал в самата корона на дървото, което им служеше за убежище. Новите музиканти бяха малки папагалчета със зелени пера и с глави, с цвят на сапфир. Няколко часа те не престанаха да чуруликат нито за миг.
— Гарсия, ставай! — извика Алваро, като се протягаше. Слънцето се е издигнало вече високо и макар че не е време за обяд, моят апетит доста се е изострил.
— Но откъде ще намерим храна, сеньор? — попита Гарсия.
— Тук наблизо трябва да има някакво езеро или блато. Да отидем там, откъдето се чуваше крякането на жабите. При липса на дивеч, ще се задоволим и с печена риба.
Пътешествениците подкрепиха силите си с няколко плодове от дървото пинха, напълниха отново пушките си, защото се опасяваха, че нощната влага е навлажнила барута и като взеха буретата с барут, навлязоха в горския гъсталак.