Тук гората не беше толкова гъста. Великански дървета с огромна дебелина растяха наоколо, виждаха се палми по-високи от шестнадесет метра, от вида на восъчните палми, от стеблото и листата, на които се отделя вещество, използувано за направата на свещи. Но в онези времена индианците употребяваха само плодовете на това дърво, което се намираше в изобилие не само в бразилските гори, но и на височина 3000 метра в Кордилиерите.
Без да обръща внимание на хубавите големи палми, ползата, от които му беше съвсем непозната, Алваро вървеше напред, зает с мисълта за обяда, който се очертаваше все още твърде неопределено. Почвата под краката му ставаше все по-влажна, мека и скоро вместо палми, се появиха тръстики с грамадна големина и други растения с красиви пурпурни цветове; безброй птици, малки и големи, прелестни колибри, поразяващи с красотата и миниатюрността си, весело летяха между тези растения.
— Колко са красиви! Погледнете ги, сеньор Алваро, сякаш са украсени със скъпоценни камъни! — извика с възхищение Гарсия.
— Да, те са възхитителни, но аз бих предпочел някой папагал — възрази Алваро, който мислеше за обяда си.
— Тук има и от тях. Погледнете това дърво.
— Виждам… А какви са тези отвратителни зверове, които пълзят по клоните?…
Това бяха огромни зелени гущери, дълги около метър, кожата, на които имаше свойството да променя цвета си, когато животното е раздразнено, както кожата на американските хамелеони. Макар, че са отровни, те не са в такава степен опасни както змиите и месото им става за ядене; то е бяло и сочно, като месото на кокошките, а вкусът му напомня жабешките бутчета, които толкова много се ценят от френската кухня.
Но Алваро не знаеше това, пък и да го знаеше, нямаше да използва за обяда си тези животни, чиито вид му вдъхваше отвращение. Впрочем, той се страхуваше да навлезе по-навътре в гъсталака. Почвата беше подгизнала, дървета се виждаха все по-рядко и по-рядко; всичко показваше близостта на някое блато или езеро.
— Ето вода — каза Гарсия, който вървеше напред. — Вижда се, че това е езеро.
Те започнаха да вървят по-бавно, защото се страхуваха да не нагазят в тресавище и се спряха на края на едно широко езеро, цялото обрасло с някакви блатни растения с много широки листа, по които пърхаха блатни птици. Тук-там се виждаха малки островчета с палми, които служеха за подслон на многобройните птици, изпълващи с крясък въздуха.
— Каква черна вода — отбеляза Гарсия. — Сякаш са излели в нея цяло буре с мастило. Нима тук могат да живеят риби?
Алваро не отговори. Той неспокойно се вглеждаше в едно малко островче, обрасло с тръстика, което се движеше, като че ли някой го тласка.
— Островът се движи — забеляза и Гарсия. Какво ли може да бъде това?… Да не би някой индианец да се е промъкнал там?
— Да, индианец… с опашка, с която могат да се чупят крака… По всяка вероятност това е някакъв алигатор или кайман…
— Да не би той да носи на гърба си всички тези растения?
— Чувал съм, че тези животни се заравят понякога в тинята и остават дълго време там, вцепенени, така че растящите по дъното растения често съвсем ги закриват.
— Опасни ли са?
— Понякога, но ние няма защо да се боим от него, той се движи в средата на езерото и не ни обръща внимание… Ах, какви чудесни птици! Ще се опитам да ги застрелям.
— Ами гърмежът? Не се ли страхувате, че може да привлече индианците?
— Изглежда тук няма индианци.
Орляк блатни птици прелетя на петнадесет крачки от пътешествениците. Алваро, който беше напълни пушката си със сачми, стреля. Няколко птици паднаха на островчето, което се намираше близо до брега. Гарсия веднага нагази във водата, запътвайки се към тях, убеден, че тук е много плитко. Мисълта за обяда беше твърде съблазнителна, за да изпусне такова печено. Но едва нагазил във водата, на десет метра от брега, той така се развика, че от ужас кръвта на Алваро се смрази в жилите.
— Помогнете! Помогнете!…
VI
Бразилските блата
Блатата в Южна Америка са много опасни и индианците добре знаят това. Преди да се решат да преминат през някое блато, индианците винаги го изследват много внимателно, за да не се изложат на опасността да бъдат погълнати от пясък или тиня. Понякога тези блата изглеждат като цветущи ливади, покрити с разкошна растителност. Но тежко на непредпазливия човек или животно, който би се решил да нагази в този мек килим! Той бавно потъва в него, като в ужасна пропаст, която поглъща всичко и от погълнатия не остава нищо, дори и скелетът му, който остава погребан в тинята, докато се разложи напълно в нея.