— Към лодката! — извика Алваро, на когото хрумна мисълта да преплава с тази лодка езерото и по този начин да се отдалечи от южната част на посещавания от човекоядците залив. Но намерената от тях пирога, издълбана от стеблото на едно дърво, се оказа твърде стара и станала вече съвсем негодна. Тя беше пълна с вода.
— Мислиш ли, че бихме могли да я поправим? — попита Алваро.
— В много лошо състояние е — отговори юнгата. Сигурно дъното и е заприличало на решето. Освен това ни са нужни смола и кълчища.
— Но за поправянето й ще ни трябва доста време.
— Трябва да имаме търпение.
— А нашият знаменит обяд, сеньор?
— Ще се задоволим с плодове или пък ще се опитаме да застреляме папагали… Да отидем в гората, Гарсия.
Те тръгнаха да се връщат, но внезапно, някъде наблизо се чу продължително охкане.
— Кой тук вика и охка? — попита Алваро, като се озърташе.
— Никого не виждам, сеньор — отговори Гарсия.
— Да не би някоя маймуна да се забавлява?
Нов вик още по-жален и по-ужасен се чу наблизо, и този път като че ли идваше отгоре. Алваро и Гарсия повдигнаха глави и видяха едно странно животно, със сивожълта козина, което се беше свило на кълбо на края на клона на едно дърво и беше провесило дългата си опашка.
— Ето ти го котлета! — извика Алваро. — Каквото и да е това животно, ще се постарая да не го изпусна и ще го изпека… Само да не ни избяга!
— Изглежда, че не си мисли за това.
Действително, това странно животно стоеше на едно място, без да се помръдне и без да се опита да побегне при приближаването на двамата пътешественици. То продължаваше да надава жални викове „А-а-й! А-а-й!“, едва помръдвайки увисналата си опашка.
— Да не са счупени краката му? — забеляза Гарсия.
— Наистина, защо не бяга от нас? — заинтересува се и Алваро.
Той се приближи до не много високото дърво, на което беше седнало странното животно и с удивление го наблюдаваше, мислейки, че някакво сериозно нараняване му пречи да побегне. Но той скоро се убеди, че животното нямаше никакви рани.
— Какво означава това? Да се опитаме да го свалим долу! — каза той.
Алваро започна да друса дървото, стеблото на което не беше по-дебело от човешка ръка.
Но напразно, животното, сякаш се беше залепило за клона и изказваше гнева си само с жални викове: „А-а-й! А-а-й!“
— Ще трябва да се покатеря на дървото! — извика Алваро и бързо се повдигна на клона, като държеше секирата с една ръка. Животното, като го видя толкова наблизо, засъска като разгневена котка, и козината му настръхна. И въпреки това, то не изпусна клона, за който се беше хванало с ноктите си, а Алваро лесно можа да му пръсне главата с един удар на секирата си и да го повали на земята.
Това животно е известно на бразилците под името „Ай“, поради жалния му глас; то се нарича още и ленивец, тъй като движенията му са бавни и лениви.
— Докато се приготви печеното — каза Алваро, след като накладоха огъня — аз ще отида да набера плодове, а ще потърся и нещо, което би могло да замести кълчищата. Нали не се страхуваш да останеш сам?
— О, не! — отговори Гарсия. — Моята пушка е пълна.
Алваро се запъти към гората, която беше на петдесет крачки от мястото и вече беше приближил, когато вниманието му привлякоха странен трясък и чукане, като че ли по земята се търкаляха топки и се пръскаха.
„Да не би да са индианци?“ — помисли си той.
След това погледна натам, откъдето се чуваше шума и видя на двадесет крачки от себе си, едно грамадно дърво. От него падаха големи плодове, от които при разпукването се показваше сърцевина, прилична на орехова ядка.
„Кой ли ги хвърля на земята?“ — питаше се Алваро, силно заинтригуван от това явление. — „Хвърляни са с голяма сила и падат отвесно на земята, следователно клончетата им не се късат сами.“
Той погледна нагоре и видя на клоните на дървото маймуни, които твърде сръчно късаха големите плодове и с голяма сила ги хвърляха долу, така че удряйки се в земята, те се разпукваха. Като нахвърляха по този начин доста орехи, маймуните ловко слязоха и започнаха лакомо да ги ядат. Внезапно подушиха присъствието на врага и като събраха останалите орехи, побягнаха към гората и скоро изчезнаха сред гъстите кичури на лианите.
Алваро се приближи до дънера на дървото и взе няколко грамадни ореха. Точно от това се нуждаеше: счупи един от орехите и видя между черупката и ядката слой влакна.
Ако познаваше това растение, Алваро щеше да потърси нужния му материал под кората, където влакнестия слой е доста дебел, но растителността на Бразилия му беше съвсем неизвестна.