Много доволен от намереното, той се върна на брега на езерото, където Гарсия изпълняваше длъжността на готвач.
— Изпече ли го добре? — попита Алваро, като наблюдаваше как другаря му изважда печеното от огъня.
— И готвачът на кораба нямаше да го изпече по-добре… Само…
— Какво?
— Не ти ли се струва, че тази маймуна прилича на изпечено на шиш дете? — добави Гарсия.
— Наистина — съгласи се Алваро, апетитът на когото изчезна веднага при тази забележка на момчето. — Но ние се намираме в една страна, където живеят човекоядци. Затова нека не бъдем твърде придирчиви!… Алваро взе печеното, и като го постави върху един широк бананов лист, разсече го със секирата на няколко части.
— Хубаво мирише — каза той. — Да го опитаме и на вкус.
— Мисля, че папагала щеше да бъде по-вкусен — възрази Гарсия, който правеше неимоверни усилия да погълне едно късче.
— Наистина, това месо нищо не струва! Прилича на месо от престаряло муле! — извика Алваро.
Но гладът прави чудеса. Жълтото и безвкусно месо на Ай беше почти изядено. Като донякъде задоволиха нуждите на стомаха си, пътешествениците се заловиха за лодката, която искаха непременно да поправят, защото предполагаха, че все някъде в езерото има риба.
Като обърнаха лодката, те се заловиха да поправят дъното й и вече бяха запушили всичките й дупки, когато внезапно чуха от гората отчаяни викове, които съвсем не приличаха на маймунски. Можеше да се кажа, че там, под дърветата, се беше завързала страшна битка между две враждуващи племена. Те чуваха страшни удари, свистене на стрели и ужасни викове, които им бяха толкова добре познати. Алваро се спусна инстинктивно към лодката, опасявайки се, че сражаващите се, при взаимното преследване, ще се устремят към езерото.
— Сеньор, а гребла? — извика Гарсия.
Алваро се обърна. Наблизо се намираше едно малко дърво с много дебели листа. С няколко удара на секирата Алваро го повали.
— Това дърво става за гребла — каза той. Като отсече два клона от дървото, той изтича с тях в лодката, където вече го чакаше Гарсия.
— Потегляй! — извика му той.
Те дори не погледнаха дали лодката е добре направена! Като се отделиха от брега, те бързо заплуваха с помощта на грубите гребла и скоро се скриха между островчетата, които покриваха повърхността.
VII
Нападението на жакарите
Въпреки лошото си състояние, лодката все пак се движеше и доста добре се задържаше над водата. Пътешествениците, опасявайки се всяка минута от появата на сражаващите се диваци, виковете на които продължаваха да достигат до тях, преминаха, без да спират край островчето, на което бяха паднали застреляните от Алваро птици и решиха да отидат в средата на широкото езеро. Но бяха принудени да си проправят път сред гъсталака от водни растения с големи трудности, като действаха и със секирата и с грубите гребла. Най-голямо препятствие беше една великолепна Виктория Регия, огромните листа на която бяха с големина около метър и половина и приличаха на малки салове, по повърхността на които скачаха птици. Необикновено красивите цветя на това водно растение предизвикват възхищение у всички пътешественици, а доста твърдите му бодли правят рани, които трудно зарастват.
Като си пробиваха път със сабите и греблата, нашите пътешественици най-после стигнаха до едно малко островче, чиято големина, не беше повече от петдесет метра и което беше покрито с великолепни бананови дървета, окичени с грамадни кичури сочни и вкусни плодове.
— Можем да се скрием тук, под тези огромни листа — каза Гарсия, проявяващ признаци на умора. — Струва ми се, че трябва да слезем на брега, защото лодката е лошо поправена и вече започва да се пълни с вода. Погледни: обувките ми са съвсем мокри.
— Имаме с какво да запушим дупките — възрази Алваро. — Поврага! Това островче е възхитително и ние можем да се наядем с банани до насита.
— Има и птици. Те ще ни осигурят печено месо, по-вкусно от онова, което ядохме днес.
— А индианците? Забрави ли за тях? Ако чуят изстрел, веднага ще дойдат тук.
— Вярно — съгласи се Гарсия.
Те слязоха на брега с пушките и припасите.
Островчето беше покрито с гъста трева и сенчести дървета.
Цели орляци прелестни колибри, свили гнезда в гъстата шума, пърхаха весело, чуруликаха и се биеха помежду си, проявяващи войнственост, въпреки микроскопичните си размери.
— Тук ще ни бъде добре — каза Алваро. — Да се надяваме, че индианците няма да дойдат.
— Да, но вие забравяте най-важния въпрос: обяда.
— А не си ли спомняш, че имам въдици?
— Ах, да! Съвсем ги бях забравил.