— Да се поразходим сега из нашите владения, да потърсим червейчета и после да хвърлим въдиците.
— Те разгледаха внимателно бреговете, удряйки храсталака със сабите си, за да се уверят, че няма змии, и най-после си избраха място сред водните тръстики.
— Видях сянка във водата — каза Алваро. — Тук трябва да има риба.
Гарсия събра червейчета и като развърза въжето, с което запасваше панталоните си, завърза за него въдицата, на която набоде стръвта и я хвърли сред листата на Виктория Региа, където мислеше, че има риба. Действително, надеждите му се оправдаха и той улови две големи риби с огромни уста, с остри зъби и с черни ивици по гърба.
И така, вечерята им беше осигурена. Окуражени от този успех, те хвърлиха отново въдиците си, но внезапно с голямо учудване доловиха някакво страшно и продължително ръмжене, което идваше изпод водата.
— Чухте ли, сеньор Алваро? — попита юнгата.
— Поврага! Да не съм глух!
— Какво може да е това?
— Някаква огромна риба от непознат вид.
— И това е възможно.
— Или кайман…
— Той би трябвало да плува на повърхността, за да диша, а аз никъде не го виждам… В този момент въдицата беше дръпната толкова силно, че юнгата едва не падна във водата. Алваро успя да го задържи.
Въдицата и въжето скоро изчезнаха под водата и оттам се вдигна цял стълб вода и тиня, насочен право срещу нашите рибари и придружен от силно ръмжене.
— Поврага! — извика Алваро, като скочи на крака. — Мина ли е избухнала там?
— Това е нещо друго, сеньор — възрази Гарсия. — Видях сред тинята огромната опашка на някакво животно. Може да е такава змия като онази, която убихте сутринта.
— Чудно място, където змиите вместо да пълзят в тревата, живеят във водата като раци!… Да не се разправяме повече с това чудовище. То и така е достатъчно наказано, задето погълна въдицата. Пък и ние си имаме вече вечеря.
— А кога ще се отдалечим от тук?
— Индианците нещо не се чуват вече! Сега трябва да са заети с печенето на мъртвите, паднали в сражението.
— А също и с пленниците, Гарсия — отбеляза Алваро.
— Да! Както се вижда, в тези гори не липсват нито плодове, нито човекоядци.
— Въпрос на вкус, приятелю… Но да се захващаме вече с приготвянето на вечерята и да си накладем огън.
Слънцето клонеше на запад.
Тъй като са страхуваха, че индианците могат да забележат огъня от гората, Алваро избра едно място, закрито с растения от всички страни. Там те накладоха огън със суха тръстика и се заловиха да пекат рибата.
Започна да се смрачава и от водата се повдигна мъгла, пълна с вонящи и опасни изпарения, които причиняват опасната жълта треска. Милиарди комари бръмчаха наоколо, а във въздуха се носеха огромни прилепи, сред които имаше и страшни вампири, които смучат кръвта на спящите хора и животни. От време на време се чуваше меланхоличния и монотонен вик на някоя нощна птица, който нарушаваше тишината.
— Какво зловещо място! — каза Алваро, наблюдавайки печенето на рибата. — То ми навява тъга.
— И на мене, сеньор — отговори Гарсия. — Бих предпочел да бъда на брега на залива.
— Скоро ще се върнем там, момче. Утре ще прекосим езерото и ще се насочим на изток, докато стигнем до брега. Не вярвам да сме се отдалечили от него на повече от две или три мили. Впрочем…
— Какво има?
— Опита ли водата на това езеро?
— Не още.
— Сигурно е някоя лагуна, която е свързана с морето.
— Веднага ще разбера това. Докато извадите рибата от огъня, аз ще сръбна една глътка вода, макар че е толкова черна, че не би съблазнила и умиращ от жажда.
— Солена е! — извика той, след като опита водата. — Не се съмнявам, че това езеро е свързано с морето.
Като се надигна, той видя на десет крачки от брега, някаква тъмно движещо се островче, което приличаше на направено от купчина водни растения. Някакво глухо ръмжене, идващо от тази маса, го накара да се вгледа внимателно в островчето.
„Сигурно пак е някой кайман“ — помисли си той, като потрепера.
Алваро, който също беше чул шума, побърза да отиде при него с пушката.
— Какво става тук? — попита той.
— Това е животно, което дебне някого, сеньор… Впрочем, аз не зная дали там се крие някакъв звяр. Не виждам нищо друго освен тръстики, а само от движението им подозирам, че под тях се крие кайман.
— Да, и аз не бих искал да се намеря в тези тръстики! Макар, че кайманите не са големи и не са толкова свирепи като африканските крокодили, те все пак са много опасни. Но нека да отидем да се навечеряме, преди да е изстинала рибата. Ще бъдем предпазливи и ще държим пушките готови.
Гарсия последва примера му и двете риби скоро бяха изядени. Месото им беше превъзходно.