Тъкмо се бяха навечеряли и в тръстиките се чу някакъв подозрителен шум.
— Сигурно е кайманът, който се опитва да излезе на брега — прошепна Алваро и бързо на пълни пушката си.
Той залегна във високата трева и запълзя към брега, придружен от юнгата, който се беше въоръжил със секирата.
Трясъкът продължаваше, като че ли някое голямо животно се опитваше да си пробие път, чупейки сухата тръстика.
— Кайман е, нали? — понита Гарсия шепнешком.
— Не се съмнявам!… Искам да му шибна един куршум в гръкляна. Тогава ще видим как ще се върне обратно във водата.
Двамата допълзяха до самия бряг, но внезапно трясъкът се прекрати. Но кайманът не беше далече. Нощният вятър носеше към тях острата миризма, която издават тези животни.
— Може би се е върнал във водата — каза Алваро.
Той коленичи и вторачи поглед напред, когато изведнъж тръстиката се разтвори, и той видя пред себе си отворени чудовищни челюсти, готови да го погълнат, и почувства отвратителната миризма на гнило месо, която се носи от окървавените муцуни на хищниците.
— Охо, дяволът! — извика Алваро, като бързо грабна пълната си пушка и мушна цевта й в огромния гръклян на влечугото.
Последва силен изстрел и грамадните челюсти внезапно се затвориха, като че ли искаха да отхапят цевта на пушката.
След поглъщането на куршума, който му разкъса гръкляна, кайманът се изправи на опашката си като змия, която се готви да се хвърли върху плячката си, и като изпусна някакъв звук, подобен на дълбоко и продължително охкане, обърна се по гръб и започна бясно да мърда широките си крака.
— Както се вижда, не е могъл ловко да глътне оловния бонбон, който е заседнал на гърлото му — шеговито отбеляза Алваро. — Приятелят много се е разбързал! Първо трябваше да го сдъвче!
Алваро скочи на крака и се приготви да се отдалечи, но внезапно кайманът, който беше още жив, въпреки страшната рана, го повали със силен удар на опашката в храсталака. Ако животното не беше омаломощено от раната, навярно Алваро щеше да бъде убит от този удар, защото опашката на каймана има огромна сила. Но за щастие на португалеца, кайманът вече се бореше със смъртта и силите му отпадаха. Макар че беше смъртоносно ранен, той все пак беше опасен. Като видя, че Алваро падна и кайманът отново се надигна, сякаш се готвеше да поднови нападението си, Гарсия бързо стреля, но без успех. Той не знаеше, че люспите на тези животни са много твърди и поради това изстрелът, който беше засегнал гърба и шията на каймана, нямаше никакъв ефект.
— Сеньор Алваро! — извика смъртно уплашеното момче, като видя, че кайманът отново отвори устата си.
Като чу втория изстрел, Алваро помисли, че Гарсия е в опасност и побърза да му се притече на помощ, като с голям труд излезе от бодливия храсталак, където беше попаднал. Впрочем, кайманът не можеше вече да използува страшните си челюсти. Горната му челюст беше разкъсана и висеше като парцал. Но той се извъртя и размаха страшната си опашка.
— Ах, какъв негодник! — извика Алваро. — Пък и кожата му дебела.
Гарсия хвърли секирата на португалеца, който я грабна и за един миг с удивителна смелост скочи върху гърба на каймана и със страшна сила го удари няколко пъти по главата. Удряше като по як сандък и едва при третия удар черепът на каймана се разцепи и секирата заседна в мозъка. Този път кайманът беше победен. Той зарови муцуна в тревата и дългото му тяло потрепера, после се чу силна въздишка, някакво клокочене и всичко свърши.
— Не е лесно да се разправяш с такова влечуго — каза Алваро. — Умира бавно като акулата, сякаш има девет души.
— А вие, сеньор, не сте ли ранен?
— Костите ме наболяват, но изглежда машината не е повредена — отговори Алваро, смеейки се. — Знаеш ли, че този кайман е дълъг най-малко седем метра?
— А месото му не се ли яде?
— Не усещаш ли как вони?
— Значи, не може да ни послужи за нищо?
— От кожата му можехме да си направим обувки, ако имахме нужда. Но нашите са в превъзходно състояние и затова ще трябва да го оставим на разположение на змиите, ако такива се намират тук, и ще отидем да спим.
— А ако се появят и други каймани — попита с безпокойство юнгата.
— Ще дежурим поред.
Като насякоха със секирата трева, те си направиха постеля и си легнаха, без да се безпокоят за огъня, който бавно гаснеше…
Противно на очакванията им, нощта мина напълно спокойно и само около полунощ се чу тайнствено мучене, което идваше изпод водата.
VIII
Живият сал
На следващия ден ги очакваше неприятна изненада, която можеше да има твърде лоши последици. Юнгата не намери лодката на брега.