Изплашен от това неприятно откритие, той отърча и разбуди Алваро, който още спеше.
— Сеньор! — извика той уплашено. — Не сте ли забелязали някой да се е приближавал през нощта до нашето островче.
— Що за въпрос? Случило ли се е нещо? — попита Алваро учуден.
— Откраднали са лодката!
— Откраднали… Кой?
— Не зная!… Може би индианците.
— Не е възможно! Няколко пъти обикалях островчето, когато беше мой ред за дежурство. Ако индианците се бяха приближили до островчето, непременно щях да ги забележа.
— Така е!… Но все пак лодката е изчезнала!…
Разтревожен от тази лоша вест, Алваро отиде да се увери със собствените си очи.
— Това е сериозна работа — каза той.
— Как мислите, кой я е откраднал?
— Не мисля, че са индианците. Тук брегът е тинест и ако някакви хора бяха слезли на него, щяха да оставят следи… По-вероятно да е потънала.
— Сигурно, сеньор. Тя и без това течеше.
— Да, направихме голяма глупост, Гарсия. Не трябваше да я оставяме в тръстиката, а да я извадим на брега.
— А какво ще нравим сега? Как ще излезем от тук? Най-близкия бряг е най-малко на три мили разстояние.
— Ние сме пленници, момче…
— Да се опитаме да преплуваме езерото. Три мили няма да ме уплашат.
— Също и мен. Бих могъл да преплувам и пет, но не бих се осмелил да вляза в тази черна вода, която е пълна с каймани и грамадни змии.
— Наистина, съвсем забравих, че и във водите на езерото има човекоядци… Но все пак не можем да останем тук завинаги! Тук, на този остров не можем да намерим достатъчно храна.
Алваро не отговори. — Той гледаше малкото дървета, които растяха на островчето и се питаше дали ще може да построи от тях сал за двама души.
— Да опитаме — каза той най-после.
На островчето имаше общо пет-шест дървета, високи дванадесет метра. Стеблата им, покрити с тъмнокафява кора, бяха доста тънки и негодни за тази цел. Лианите и храстите, макар че растяха в изобилие, също не можеха да послужат.
— Искате да построите сал, нали? — попита юнгата.
— Ако намерим материал.
— Достатъчно е да направим скелета от дървета, а след това ще го застелим с тръстика.
— Тази мисъл не беше ми хрумнала, Гарсия. Дай секирата и да отидем да изсечем нашата малка гора. Той замахна силно със секирата по най-високото дърво. Но още при първия удар, острието се притъпи, без да нанесе и най-малката драскотина по кората на дървото.
— Поврага! — извика поразеният Алваро. — Какво е това? ръката ми е силна, а секирата е добре наострена!
Той отново нанесе удар по дървото, но секирата отскочи, сякаш се беше ударила в камък или желязо.
— Това е невероятно! — извика Алваро.
Гарсия извади ножа и се опита да го забие в дървото. Дългото и тънко острие на ножа, вместо да се забие в дървото се счупи като стъклено. Гарсия погледна дървото с недоумение.
— Тези дървета са от желязо, сеньор и никога няма да успеем да ги отсечем! — каза той.
Алваро се опита да отсече със секирата друго дърво, но резултатът беше същия.
— Чувал съм нещо за необикновено твърдите дървета, които растат в Америка. Може би наистина има такива — добави той.
И не се беше излъгал. Малкия брой дървета, които растяха на островчето, принадлежаха към вида на прочутите железни дървета, прославили някои гори в Бразилия и в областите на Амазонка. Тези дървета са толкова твърди, като че ли тъканите им са от желязо. И най-добрата секира не може да ги отсече; те са толкова тежки, че не могат да плават. Така че дори и да беше успял да отсече това дърво, Алваро не би могъл да извлече никаква полза от него, а би си изгубил времето напразно. Не си струва да се занимаваме с тези дървета, сеньор — отбеляза юнгата. — Напразно губите сили и разваляте секирата.
— Значи трябва да останем тук, като пленници! — извика Алваро.
— Да потърсим нашата лодка.
— Кой знае къде е тя сега. Пък и тук има течение.
— А какво да правим тогава?
— Не зная — отговори португалецът, като разпери ръце.
Опечалени и загрижени, те обиколиха острова с надежда да намерят нещо, което би могло да послужи за построяването на сал. Но не намериха нищо и съвсем отпаднали духом се върнаха в лагера си.
Колкото и да напрягаше мозъка си, Алваро все не можеше да открие изход. Без лодка, без материал за построяване на сал, той не намираше никаква възможност да излезе от този затвор. Часовете минаваха, без да им донесат някаква промяна. Горещината беше много голяма и водата на езерото димеше, а дъното кипеше. Слънцето силно печеше и очите на двамата пътешественици ги заболяха от силната светлина. Царуващата над езерото тишина от време на време се нарушаваше от кацналите върху листата на блатните растения птици и от водните кокошки, които се появяваха между тръстиките. Понякога се появяваше някой кайман, който се движеше лениво между листата на Виктория Регия.