Отвратителните животни се бяха почти изцяло скрили във водата, като подаваха само крайчеца на муцуните си. Те бяха скрити от водните растения, покриващи гърбовете им, така че можеха да се приближат напълно незабелязани. Но Гарсия се досети за присъствието им по струите вода, които се виждаха зад тях.
— Опасна свита — помисли си той, по-скоро недоволен, отколкото уплашен. — Да не искат да изядат краката на моето конче? За щастие, аз имам средства да го защитя.
Той вдигна още по-високо краката си и държеше пушката готова, с намерение да стреля при първия признак на враждебни действия от страна на кайманите. Костенурката, сякаш схванала опасността, удвои бързината си.
Но както се виждаше, кайманите не бързаха да нападат. Те само придружаваха костенурката, като от време на време разтваряха страшните си уста. Това упорито преследване започна да безпокои юнгата. Брегът беше все още на разстояние миля и половина, а в тази част на езерото нямаше нито едно островче, където би могъл да потърси.
IX
Нападението на пекарите
Мястото, където по такъв необикновен начин беше излязъл Гарсия, бе покрито с гъста растителност, съставляваща края на онази грамадна гора, с която беше обраснал брегът на залива.
Великолепните стройни палми, издигащи се на височина от 15–20 метра, лианите и другите пълзящи растения — бромелеи и орхидеи — всичко това се сплиташе и образуваше непроходима завеса от цветя и зеленина. Пъстри и блестящи папагали бяха накацали по клоните на дърветата и се открояваха на фона на зеленината. Но юнгата не можеше да се любува на красотите на природата. Той навлезе в гората, за да намери по-скоро някакви плодове и вода, за да утоли жаждата си. Последното се оказа много трудно, защото никъде не се виждаше извор, а Гарсия се боеше да се отдалечи от брега и бързаше най-вече да построи сал.
Като измина двеста-триста метра, той се спря до едно голямо дърво с яки клони и гъста шума, в която се виждаха някакви големи плодове с възжълта кора, прилични на тикви.
„Да се надяваме, че тези плодове са годни за ядене“, помисли си юнгата, като бързо се покатери по лианите на един от клоните. Внезапно той чу някакъв странен шум, който, както се виждаше, идваше от близките гъсти шубраци.
„Дали не са индианци?“ — каза си той разтревожен.
Шумът се усили, като че ли някой ядно скърцаше със зъби. Макар че за годините си Гарсия притежаваше необикновена храброст, сърцето му замря от страх. Като се държеше с една ръка за лианите, а с другата стискаше пушката, той се вслуша и различи някакво грухтене, след което се чу чупене на клони.
„Нима тук има диви свине?“ — помисли той. — „Впрочем, защо не? Щом ги има у нас, защо да не се въдят и тук? Каква изненада ще бъде за сеньор Алваро, ако му занеса едно малко диво свинче!“
Донякъде успокоен, той се скри зад стеблото на дървото и зачака, като държеше пушката готова. Но ако Гарсия беше поне малко запознат с нрава на дивите свине, живеещи в бразилските гори, навярно щеше да се постарае да избегне срещата с тях.
Това бяха „пекари“, горски диви свине, едни от най-свирепите и смели зверове, които не се страхуват да нападат човека. В тези времена, лекарите бродеха из горите на Бразилия на цели стада и тежко на този, който се озовеше насреща им. С неимоверна ярост те се нахвърляха върху него и го разкъсваха на парчета с острите си зъби. Но Гарсия, който предполагаше, че си има работа с обикновени диви свине, ни най-малко не се колебаеше. Той стреля срещу пекара, който беше застанал на петнадесет крачки от него и изравяше от земята някакъв корен. Раненото животно се спусна към храсталака с продължително квичене и изчезна под сводовете на зеленината. Юнгата, доволен от успеха, изтича след него да го довърши със секирата, но внезапно се спря, защото дочу от гъстия храсталак дяволски трясък. Храстите се чупеха и падаха на земята като отсечени, а листата им хвърчаха из въздуха. Цялата гора се изпълни с ужасен рев.
„Дали не сбърках нещо?“ — помисли си Гарсия и като метна пушката на рамо, се хвана за лианите, за да се покатери на дървото.
Едва беше успял да се изкачи на три-четири метра, когато видя, че цяло стадо диви свине, около петдесет на брой, тичат като вихър. Както изглеждаше, животните бяха силно разярени: те тичаха с вдигнати опашки и за един миг с настръхнала четина заобиколиха дървото, на което се беше покатерил Гарсия. Онези, които бяха по-наблизо, бясно ръфаха и късаха кората на дървото и лианите, които служеха за стълба на момчето; други пък скачаха като побеснели — ту обикаляха около мъртвия си другар, ту се връщаха при дървото и проявяваха признаци на крайно раздразнение. Те устремяваха към момчето малките си черни очички, блеснали от гняв, и бясно тракаха със зъби, което предизвикваше страхотен шум в гората. Но Гарсия не беше много уплашен от това внезапно нападение. Уверен в безопасността си, той седна на един голям клон и наблюдаваше безсилната ярост на лекарите, които не можеха да се покатерят на дървото.