„Като се убедят в безполезността на усилията си, ще се отдалечат“ — утешаваше се той. Но грешеше. Ако има особено упорити и отмъстителни животни по света, това са именно бразилските пекари.
Когато първоначалното избухване на гнева им се уталожи, те оставиха дървото на спокойствие, убедени, че не могат да го повалят на земята, и се събраха около него, като устроиха истинска обсада.
„Положението се влошава! — помисли си Гарсия с безпокойство. — Какво ще си помисли сеньор Алваро, като не ме види толкова дълго време. Кога ще свърши тази обсада?… А той страда от жажда не по-малко от мен… Не трябва да се отчайвам! Имам пушка и патрони. Да се опитам да прогоня тези отвратителни свине. Ако убия няколко от тях, може би останалите ще избягат и най-после ще имам възможност да построя сал…“
Като избра най-стария самец, който изглеждаше и най-разярен, Гарсия се прицели и стреля. Изстрелът отново бе сполучлив, но резултатът — неочакван: цялото стадо свине с удвоена ярост се нахвърлиха върху дървото, забивайки в него зъбите си. Същото се повтори и след втория, и след третия изстрел. Яростта на животните ставаше все по-силна.
Той се готвеше да продължи стрелбата, когато внезапно му хрумна мисълта, че тези чести изстрели могат да привлекат диваците. И реши, че е по-добре да издържи обсадата на пекарите, отколкото да дочака появата на човекоядците!
— Бедният сеньор Алваро! Колко ли се безпокои, като чува тези изстрели! Да бъдат проклети тези животни и тяхната упоритост! Няма що, трябва да се въоръжа с търпение и да дочакам настъпването на нощта. Когато заспят, ще се опитам скришом да се махна от тук. А засега, да се подкрепя с тези плодове…
Като се държеше за клона, на който висяха плодове, едри колкото главата на дете, той отряза със секирата един от тях. Във вътрешността на плода се намираше жълтеникаво меко вещество, което напомняше тиква, но беше по-крехко и по-сочно.
— Ако това не е тиква, то е нещо подобно. Надявам се, че ще утоля глада и жаждата си — каза си той.
Действително, меката вътрешност на плода се оказа сладка и приятна на вкус. Това беше плодът на хлебното дърво и ако Гарсия можеше да го изпече, той щеше да му се стори още по-вкусен. Но той не знаеше какво е това растение и само се радваше на щастливата случайност, която го беше довела именно тук.
Но пекарите не прекратяваха враждебните се демонстрации, те заплашително изляха гнева си върху мъртвите си другари, като ги разкъсаха. Най-после, като се поуспокоиха, те се разпръснаха, но не много далече от хлебното дърво и продължаваха да се взират в него; от време на време те се връщаха и яростно се нахвърляха върху дървото, надавайки див рев, след това отново се прибираха в храсталака и започваха да ровят корени.
Гарсия просто не знаеше какво да прави. Обсадата страшно му беше омръзнала, още повече, че не виждаше края й. Най-много го безпокоеше мисълта за Алваро. Няколко пъти се опита да слезе от дървото, когато лекарите не се виждаха вече, но щом се хванеше за лианите, те веднага се втурваха към дървото и го обграждаха. Беше ясно, че дори когато търсеха корени и плодове, те продължаваха да го следят.
Денят минаваше. Часовете изглеждаха на бедното момче цяла вечност. Най-после слънцето залезе и в гората се спусна мрак. Гарсия с радост забеляза, че лекарите се готвят да спят в храсталака около дървото. Очевидно тези упорити животни не искаха да се откажат от обсадата, твърдо решени да се разправят с врага си.
„Това е просто невероятно! — чудеше се Гарсия. — Ако бяха хора, щях да разбера упоритостта им. Но животни! Сеньор Алваро трудно ще повярва, че са ме обсаждали толкова време.“
Гарсия почака два часа, преди да се реши да слезе. Но като се убеди, че долу всичко е тихо, той започна да слиза по лианите с голяма предпазливост, като завърза за пояса си два плода от хлебното дърво. От време на време се спираше и с напрегнато внимание се вслушваше. Но тишината не беше нарушавана. Успокоен най-после, той внимателно слезе на земята… Спящите в храсталака лекари не се помръднаха.
Като се стараеше да не вдига шум, Гарсия се промъкваше между дърветата, но като измина триста крачки, забрави всякаква предпазливост и изтича на брега на езерото.
За няколко минути стигна до мястото, където беше оставил костенурката. Тя също спеше с глава, мушната в корубата си. Тъй като се страхуваше от близостта на лекарите, той отиде по-далече и спря на брега на едно малко заливче, заобиколено от дървета.