— Сеньор Алваро! — извика Гарсия с разтреперан от радост глас.
Като чу този зов, дремещият португалец вдигна глава, но изглежда не можа да съобрази какво става. Но когато Гарсия се приближи до него, той скочи на крака и с радостен вик го прегърна.
— А, мое мило момче! — извика той. — Откъде дойде? Какъв страх ми причини! Поврага!… Можеш да се похвалиш, че ме накара да потреперя!
— Помислихте, че съм умрял, нали?
— И дори изяден!… Знаеш ли, че чух изстрелите ти? Индианци ли те нападнаха?
— Нищо подобно. Защитавах се от най-свирепите диви свине, които ме обсадиха, покачен на едно дърво.
— Надявам се, че ми носиш поне една. Умирам от глад и жажда.
— Не успях. Но донесох костенурката и мисля, че нейното месо няма да е по-лошо от свинското.
— Ти си предвидливо момче, Гарсия.
— Освен това, донесох и плодове.
— Нямам нужда от тях. На този остров намерих от същите круши, с които първия ден утолихме глада си. Този път те уталожиха и жаждата ми.
— Но защо напуснахте острова?
— За да дойда по-бързо при теб. Нима не чу изстрелите ми?
— Не, сеньор.
— Стрелях поне десет пъти, но тъй като ти не ми отговори, реших да преплувам лагуната със сал, направен от тръстика. И може би щях да успея, ако не ми попречиха кайманите, които ме заставиха по-скоро да се скрия на този остров. Моят сал беше построен само от тръстика и листа… Можеш да си представиш колко лошо се крепях на него и как краката ми бяха постоянно във водата.
— Видях сала ви на брега — каза Гарсия.
— Е, доста побъбрихме, сега да помислим за вечерята.
Алваро хвърли сухи клонки в огъня, който беше започнал да гасне и отиде, заедно с Гарсия на онова място, където той беше оставил сала си и костенурката, която беше дълбоко заспала.
С голям труд я повдигнаха, отсякоха с един удар главата и, а после я сложиха на огъня.
— Бедното животно! — извика Гарсия. Каква черна неблагодарност от наша страна.
— Гладният стомах не разсъждава, приятелю — възрази Алваро, като с наслада вдъхваше миризмата на печеното месо.
— А ето ги и моите тикви — каза Гарсия, като сложи на земята огромните плодове.
— Мислиш, че това са тикви, така ли?… Това са плодовете на хлебното дърво, приятелю! Те ще ни заменят сухарите, от които сме лишени. Аз вече съм ги опитвал и трябва да те уверя, че печени са много вкусни.
— Така ли? — учуди се Гарсия. — Значи тук има дървета, на които расте хляб? Щастлива страна, където човек може да мине и без хляба от фурните!
Алваро обели кората и като разряза меката среда на плода на големи парчета, сложи ги върху разпалените въглени.
Костенурката вече добре се беше изпекла и Алваро, като махна корубата и, покани другаря си да опита от месото и.
— Наядох се — каза той, като му подаде и един къс от опечения плод на хлебното дърво. — С тази костенурка могат да се наядат няколко души. Уверявам те, че отдавна не сме вечеряли така… Как намираш плодовете? Нали могат да заместят сухарите?
— Напълно.
Като се заситиха, те легнаха на земята и без да ги е грижа нито за кайманите, нито за водните змии, заспаха дълбоко. И двамата не бяха вече в състояние да се борят със съня и спаха почти непрекъснато цели дванадесет часа. Нощта премина съвсем спокойно и когато се събудиха, слънцето вече се беше издигнало високо в небето.
Като се убедиха, че никъде по повърхността на лагуната не се вижда пирога на диваци, те сложиха в сала остатъка от месото на костенурката и отплуваха към предишния остров, където Алваро беше скрил двете буренца с барут, които не се реши да вземе на малкия сал. И двамата жадуваха час по скоро да се върнат в гората, където поне бяха уверени, че ще намерят вода и храна. Освен това, искаше им се по-скоро да се завърнат при залива, с надеждата, че някой кораб ще се отбие там, за да избегне силния вятър или за да изследва този великолепен басейн — един от най-обширните в Южна Америка.
За два часа те преплуваха лагуната и най-после излязоха на същото място, където беше слязъл Гарсия с костенурката.
— Сега да отидем при хлебното дърво и да си наберем плодове — каза Алваро, като взеха всичко, каквото имаха.
— А ако дивите свине са още там? — попита Гарсия.
— Какво от това? Сега сме двама и можем да влезем в бой с тях.
Навлязоха в гората и скоро намериха хлебното дърво. Пекарите ги нямаше. На мястото бяха останали само три скелета, съвсем очистени от месото. Дивите зверове бяха шетали наоколо.
— Какво да се прави? — каза Алваро. — Ще бъдем принудени да се задоволим с месото на костенурката.
Те набраха около дузина от плодовете на хлебното дърво, пък и повече не биха могли да носят, тъй като и без това бяха много натоварени и като си поотпочинаха, отидоха да търсят някакво поточе, за да се напият с вода и след това да се върнат на брега на залива.