— Мисля, че утре ще стигнем там — каза Алваро, който искаше да ободри младия си другар. Гората ставаше все по-гъста и затрудняваше вървежа им. Освен това трудно можеше да се спазва посоката, защото гъсталакът закриваше слънцето. Долу царуваше пълна тъмнина; беше необикновено задушно и трудно се дишаше. Сред този растителен хаос и непроницаема завеса от грамадни листа, не се усещаше и най-малкия полъх на вятъра. С всяка измината крачка, ставаше все по-трудно да се върви и след тричасово ходене, капнали от умора, пътешествениците се спряха, когато внезапно се озоваха на брега на един голям поток, широк повече от двадесет метра.
— Да починем — каза Гарсия. — Не съм в състояние да продължа.
— И аз не съм по-добре — отговори Алваро. — Но най-напред да се напием с вода.
Той слезе на брега и вече се готвеше да разтвори водните растения, на брега на потока, когато внезапно Гарсия го хвана за ръката.
— Вижте това дърво!
— Маймуна — каза той, като вдигна глава.
— Да, но другото животно… не е маймуна.
Алваро предпазливо разгърна растенията и погледна там, където сочеше Гарсия.
На двадесет крачки от него, над потока се простираше голям клон, върху който седеше една чернобрада маймуна с две дълги пера на главата, прилични на рога. Това беше самка, защото в ръцете си държеше малкото, което въпреки майчиното галене, отчаяно пищеше. А по стеблото на дървото, което беше наведено над водата, предпазливо и безшумно се катереше животно, вида на което накара сърцето на Алваро да се разтупти, защото му се стори, че това е тигър или нещо подобно.
Това беше ягуар, който по сила и кръвожадност, не отстъпва на нито един от обитателите на джунглите в Индия и Южна Америка и най-свирепото животно не може да се сравнява с него. Ягуарът, който бяха видели Алваро и Гарсия, принадлежеше към най-големите и, вероятно, най-свирепите екземпляри. Беше ясно, че той е настигнал ненадейно бедната която беше принудена да дири спасение на това дърво; но той можеше лесно да се покатери на него, без тя да има възможност да му убегне.
Схванала опасността, маймуната викаше отчаяно, очакваща, може би помощта на другарите си, които се намираха някъде наблизо. Но никой не се отзоваваше на виковете и. Никой не се решаваше да се бори с такъв свиреп звяр, затова всичките и другари се бяха изпокрили, за да не ги постигне същата участ.
— Какъв великолепен звяр — прошепна Алваро, като отстъпваше предпазливо и се криеше между растенията, за да не привлече вниманието му.
— Това не е тигър, нали? — попита Гарсия.
— Не — отговори Алваро. — Повече прилича на пантера.
Алваро не беше виждал никога ягуари, които бяха съвсем непознати по онова време в Европа.
— Нима бедната маймуна ще стане негова плячка? — прошепна Гарсия.
— Ще видим. Без съмнение той лесно може да я настигне, но в решителния момент може да се намесим, макар че ми се струва, че борбата с такъв звяр е много опасна.
Ягуарът се катереше внимателно, защото стеблото беше покрито с остри бодли и той се боеше да не нарани лапите си. Като видя, че той се приближава, маймуната усили виковете си и побягна по увисналите над потока клони, стиснала в едната си ръка малкото. Тя стигна до последния клон и не можеше да отиде по-нататък, защото клонът беше много тънък и всяка минута можеше да се счупи под тежестта и.
Така тя висеше над потока, без да знае накъде да бяга, за да се спаси от свирепия звяр. Но дори и да се хвърлеше в потока, тя пак нямаше да се избави от острите и страшни нокти на ягуара, защото тези зверове плуват чудесно.
На ягуара му омръзна да се придвижва бавно и той скочи внезапно върху един от големите клони, който нямаше бодли.
— Свършено е с маймуната — каза Алваро, който следеше с голям интерес маневрите на ягуара.
Последният бързо се покатери на клона, гъвкав като котка, на се сиря, без да достигне до края му, защото дочу пращене и разбра, че е опасно да продължи. Без съмнение клонът нямаше да издържи на тежестта му и той щеше да падне във водата, а това щеше да даде възможност на маймуната да избяга.
— Обстоятелствата са против него. Може би маймуната ще успее да му се изплъзне — отбеляза Алваро.
Недоволен, ягуарът ръмжеше като разярена котка и яростно забиваше ноктите си в кората на дървото. Маймуната, съвсем обезумяла от страх, висеше на края на клона, за който се беше хванала с лявата си ръка, а с дясната стискаше малкото.
През това време на повърхността на водата, под самото дърво, се появиха грамадните листа на victoria regia, тласкани от течението. Те плаваха бързо, влачени от потока.