— Я гледай, колко е хитра! — извика Алваро, като видя, че маймуната скочи върху едно от листата, без да изпусне малкото си. Под тежест та, малкият сал потъна донякъде във водата, но пак изплува на повърхността и заедно с маймуната бе отнесен бързо на отсрещния бряг.
Маймуната изскочи на брега и нададе победен вик.
Ягуарът се разяри ужасно, когато видя, че плячката му се изплъзна. Той бясно зарева и се хвърли в потока.
— Вижда се, че умее да плува — отбеляза Алваро. Сигурно ще успее да настигне маймуната.
За миг свирепият звяр потъна във водата и се скри от погледите на наблюдателите. Когато изплува на повърхността се чу страшен рев, примесен с остро свистене, което очевидно, издаваше някое друго животно.
— Трябва да се е натъкнал във водата на някой друг звяр — каза Алваро и се спусна към брега да види по-добре какво става в потока.
В този момент от водата се подаде една грамадна черна цилиндрична опашка, и Алваро видя, как една огромна змия обви и стисна ягуара. Това беше анаконда, най-голямата от всички бразилски влечуги, понякога достигаща до тридесет или четиридесет метра дължина. Навярно ягуарът се беше спуснал във водата точно там, където е била тя.
Звярът и влечугото се бореха ожесточено, ту показвайки се над водата, ту потапяйки се в нея. Ягуарът, обезумял от болка, дереше със зъби и нокти кожата на змията, а тя го стискаше все по-силно като се мъчеше да му строши костите и гръбнака. Водата почервеня от кръв, а змията продължаваше да стиска плячката си, уверена в успеха си. Най-после те потънаха и повече не се показаха на повърхността на водата.
— Поврага! — извика Алваро. — Това са врагове, от които трябва да се пазим.
— Дали тигърът е вече умрял? Как мислите вие, сеньор? — попита Гарсия.
— Вероятно. Но съм сигурен, че и змията доста пострада от ноктите му. Във всеки случай ние трябва да се възползуваме от това обстоятелство и да преминем на другия бряг.
— А може би наблизо има и други такива зверове?
— Едва ли. Те биха взели участие в борбата, видя ли маймуната?
— Тя излезе на брега и се скри в гората.
— Да не губим време, докато змията е заета с плячката си…
Те бързо насякоха едно бамбуково дърво, завързаха го с лиани и направиха сал. След половин час вече се намираха на отвъдния бряг, точно там, където се беше скрила спасилата се от ноктите на ягуара маймуна.
XI
В девствената гора
Гората се простираше и на другия бряг и беше все така гъста и непроходима, както онази, в която се бяха озовали нашите пътешественици по-рано. Тук тя беше дори още по-гъста, истински хаос от растителност. В долната си част, растенията напълно се бяха силели и образуваха една плътна маса, но която можеше да се върви като по килим. Но под него почвата беше влажна и издаваше мирис на гнилоч и плесен, който караше нашите пътешественици да се запушват носа.
— Това се казва девствена гора! — каза Алваро, който без съмнение би предпочел една обикновена ливада пред това богатство от растителност. — Как да се ориентираме в този гъсталак, който не пропуска нито един слънчев лъч. Страхувам се, че трудно ще се доберем до залива!
— Да не сме се заблудили? — попита Гарсия.
— Твърде възможно.
— Нима такива гори покриват цяла Бразилия?
— Сигурно. Както се вижда, индианците не ги унищожават, защото не познават земеделието.
— Разбира се! Нали в тези гори не липсват плодове.
— И дивеч… Но какъв е този шум?
Някъде в гъсталака проехтя такъв остър рев, че дори и орлякът папагали, които не преставаха да крещят, притихнаха. Гарсия запуши ушите си.
— Какъв е този ужасен концерт? — извика той. — Дали не са някои свирепи зверове?
— Не, това са маймуни.
Ревът и воят се усилиха и изпълниха цялата гора.
— Да отидем и да накараме тези неканени музиканти да млъкнат. — каза Алваро. — А може да успеем и да се сдобием с печено месо. Няма ме повече. От горещината месото на костенурка та е изсъхнало така, че не може да се яде.
Те тръгнаха в посоката, откъдето се чуваха непрестанните крясъци. Носеха пушките готови за стрелба. Като си пробиваха път с големи усилия през гъсталака от пълзящи растения и сплетени корени, те изгубиха цял час, за да изминат петстотинте крачки, които ги деляха от мястото, където се бяха събрали горските музиканти.
Както Алваро предполагаше, тези артисти бяха маймуни, насядали по клоните на едно дърво и опитващи се да се надвикат. По средата на този импровизиран хор седеше диригентът, ролята на когото изпълняваше маймуната, която беше най-мършава от всички, но имаше най-силен и най-звучен глас. Тази маймуна запяваше и всички други и пригласяха, като постепенно усилваха гласа си, който се разнасяше по цялата гора и най-накрая замираше. Маймуните млъкваха за миг в очакване на нов сигнал. Ако някоя от тях вземеше неверен тон, диригентът на хора я наказваше с удар по главата и я накарваше да млъкне.