— Млъкнете! — извика Гарсия на маймуните като се приближи до дървото. Ушите му пищяха от ужасния шум и той се надяваше, че с вика си ще накара маймуните да се разбягат. Но грешеше… Маймуните бяха толкова погълнати от вокалните си упражнения, че не му обърнаха никакво внимание.
— Напразно си губиш времето, мили Гарсия — отбеляза Алваро. Нима може да се чуе гласът ти сред този шум?
— Нужен е топовен гръм за да ги накара да млъкнат — съгласи се Гарсия.
— Един добър изстрел ще свърши същата работа. Да се опитаме да свалим диригента.
Алваро беше прекрасен стрелец. Той се прицели и гръмна към главния певец, който си дереше най-много гърлото. Маймуната остана със зяпнала уста, гласът и секна на най-високата нота. Тя се повдигна, протегна ръце, завъртя се и най-накрая падна мъртва, но не на земята, а увисна на един клон. Другарите и, изплашени до смърт, бързо се изкатериха по върховете на клоните, като викаха отчаяно.
Гарсия тъкмо се готвеше да се покатери на клона и да свали убитата маймуна, когато внезапно се чу вик на чисто кастилско наречие.
— Карамба! Какъв сполучлив изстрел!…
Алваро и Гарсия изтръпнаха слисани. Не се ли лъжеха? И двамата доста добре знаеха испански език, който в онези времена беше толкова разпространен, колкото сега английския. Като се обърнаха, те видяха в храсталака един висок, снажен човек, на около четиридесет години, с черна брада и дълга черна коса, който, застанал със скръстени на гърдите ръце, гледаше към тях и се усмихваше. Въпреки, че кожата му беше много мургава, правилните черти на лицето му, големите хубави очи и високия ръст доказваха европейския му произход.
Но беше облечен като туземец. На главата си носеше корона от пера, а облеклото му се състоеше от една къса поличка, изплетена от жилките на някакви растения, които блестяха като коприна. Гривни и огърлици от зъби на каймани и диви зверове допълваха костюма му, а на гърдите му висеше някакъв странен трофеи, приличен на змийски люспи.
— „Индианец ли е или испанец?“ — помисли си Алваро, като зае отбранителна поза и направи знак на другаря си да напълни пушката.
Непознатият не се помръдна. Той продължаваше да се усмихва, гледайки с дълбоко вълнение Алваро, без да докосне нито тежката тояга, нито късото копие, което висеше на гърба му.
— Приятел ли си или враг? — попита най-после Алваро, като видя, че непознатият няма намерение да заговори пръв.
— Откога белите хора, изгубени в горите на една далечна и неизвестна страна са започнали да се обявяват за врагове? — каза с потрепващ глас непознатият. — Макар че може би ме мислите за индианец, аз съм бял човек, европеец като вас.
Алваро, не по-малко развълнуван от непознатия, наведе надолу пушката си и като се приближи до него, попита:
— Вие също ли сте претърпели корабокрушение?
— Да. Но много отдавна…
— А какво правите в горите на Бразилия?
— Същият въпрос бих могъл да ви задам и аз. Испанци ли сте?
— Не, португалци.
— Значи сме почти съотечественици. Дори не можете да си представите, колко съм развълнуван от тази среща!… Бях убеден, че никога повече няма да видя европеец.
— Отдавна ли сте тук?
— От 1516 година.
— А с кого дойдохте?
— С испанската експедиция на Америко Веспучи, флорентинеца Джовани ди Пинцон и на Диас Солис. Аз бях в екипажа на Диас.
— Той беше убит от индианци от племето харца. Ах, сеньор, това е една твърде печална история.
— И само вие ли оцеляхте?
— Да, само аз.
— А какво правите сега?
Испанецът сякаш почувства някакво неудобство, но каза полугласно:
— Аз съм магьосникът на племето тупинамби.
Няма съмнение, че при други обстоятелства, Алваро не би могъл да сдържи усмивката си, но като видя смущението и скръбта на своя събеседник, той се ограничи със забележката:
— Сигурно това е хубава длъжност?
— О, сеньор!
— Алваро де Виана. А вашето име?
— Диас Картего.
— Във всеки случай тя ви е спасила живота.
— Разбира се.
— Гладен ли сте?
— Вече четиридесет часа съм на крака и бягам през цялото време, за да не попадна в ръцете на еймурите, които са завладели цялата територия на племената тупинамби и танон и са ги избили.
— Далече ли са те?
— Сега — да.