— Не могат ли да ни настигнат тук?
— В този момент — не.
— Тогава нека се възползуваме от времето и да си приготвим обяд. Ние убихме една маймуна.
— Видях. На тези маймуни месото е много крехко и вкусно, сеньор Виана. Аз често съм го ял. В такъв случай помогнете ни да го приготвим.
Испанецът не чака да го молят. Докато Алваро и Гарсия накладат огъня, той приготви месото на маймуната за печене и не след дълго то беше готово.
Когато месото се изпече, Диас отиде някъде и се върна с две бананови листа, свити на тръба и напълнени с някаква течност прилична на бяло вино.
— Асахи! — каза той, като помоли Алваро да го опита. — Не се страхувайте, няма да ви навреди.
— Откъде взехте тази течност?
— Това е сок от палмата асахи. Той може да замени виното.
— Печено месо и вино! Жалко, че нямаме хляб!
— Сега ще намери, бъдете спокойни! Дори тук да не се намира растението, което търсех, ще намерим на друго място това, което ни е нужно. Както виждате, животът в Бразилия не е труден, достатъчно е човек да се наведе, за да намери с какво да утоли глада и жаждата си. Много неща, за които преди нямах представа, научих от индианците.
— Щастлива страна! — каза Алваро.
— А вие, сеньори, отдавна ли претърпяхте корабокрушение?
— Преди няколко дни. Ще ви разкажа нашата история с надеждата да чуя вашата, която навярно е много интересна.
— И печална! — добави Диас.
Докато наблюдаваше как се пече месото на маймуната, Алваро разказа за пропадането на каравелата, за ужасната участ на екипажа и и за изпитания от тях страх, в очакване всяка минута да се появят индианците.
— Сигурно еймурите са изяли вашите другари — каза Диас. Те са най-свирепите диваци от всички, които обитават горите на Бразилия. Те не щадят никого.
— Обедът е готов! — извика Гарсия.
Тримата с апетит се заеха да унищожават печеното месо, което, наистина се оказа превъзходно. Пиха с удоволствие и от палмовия сок, който по вкус напомняше крушовица, а след това легнаха под дървото с пушки в ръце.
— Можем ли да си починем около два часа, без особен риск? — попита Алваро испанеца.
— Еймурите рядко потеглят на път, когато слънцето пече толкова силно — отговори Диас.
— Освен това аз съм взел някои предпазни мерки, за да не попаднат по дирите ми.
— Значи те ви преследват?
— Да! Вече четири дни.
— И така, вие идвате от далече?
— Селото, в което живеех, се намира на седем дена път от тук и е сред гората.
— Ще се върнете ли там?
— Непременно. Само чакам еймурите да се отдалечат по на юг. Надявам се, че вие ще дойдете с мен. Тупинамбите ще ви приемат добре, ако дойдете с мен, защото аз съм пиайе т.е. магьосник на племето… Пък и какво ще правите сами в тази огромна гора? Рано или късно ще станете жертва на някои човекоядци като еймурите.
— Нима тупинамбите не ядат себеподобните си?
— Ядат ги, както и другите… но, когато сте с мен, няма от какво да се боите!
Разкажете ни историята си, сеньор Диас, вие доста поразбудихте любопитството ми — обърна се към него Алваро. — На вашите услуги, сеньор Виана…
XII
Историята на Диас
— Изминаха тридесет години — започна разказа си Диас, — откакто кастилското правителство изпрати една флотилия, командувана от Веспучи и Солас, със заповед да основат град край бреговете на Бразилия. Но още в първия миг между командирите на флотилията избухнаха спорове по въпроса кой да оглави това начинание. Америко Веспучи, който вече беше ходил в Бразилия и бе взел участие в откриването на новия материк, без съмнение имаше повече право от всички други да застане начело на експедицията. Но в двора на Лисабон към него се отнесоха с известно недоверие и това му навреди. Пътуването беше спокойно и след три месеца флотилията пристигна благополучно в залива на Рио де Жанейро. След като се снабди с вода и установи търговски отношения с индианците, които не се показаха толкова свирепи, колкото по времето на Кабрал, флотилията отплува на юг и предприе изследвания на едно доста дълго пространство от брега, като забиваше навсякъде кръстове и знака на Кастилското владичество. Най-после тя достигна до устието на една голяма река, която първоначално всички счетохме за морски ръкав.
Това беше Ла Плата. Когато пристигнахме там, между командирите отново избухнаха междуособици. Веспучи и Пинцон отказаха да придружат моя капитан и го напуснаха в търсене на свои открития. Не зная каква участ ги е сполетяла, защото оттогава не съм виждал нито един бял човек наоколо.
— Колкото до тях, мога да ви успокоя, че те се завърнаха благополучно в Испания — каза Алваро.