— О, негодници! — не можаха да сдържат негодуванието си Алваро и Гарсия.
— Те са мислели, че съм загинал — отговори тъжно Диас.
След няколко минути отново чух след себе си яростните викове на индианците, които се приближаваха с голяма бързина. Внезапно ми хрумна една щастлива мисъл. Не бях видял нито една лодка в реката, значи индианците от племето харуа не са плавали по тази река. Аз пък бях добър плувец. Впрочем, за мен това беше единствения изход.
Ако се завърнех в гората, тези дяволи бързо щяха да открият мястото, където се намирам и щях да попадна в ръцете им. Като се доверявах на силите и ловкостта си, аз скочих във водата с пушка в ръка, като съблякох дрехите си предварително.
На това място ширината на реката беше не по-малка от шест-седем километра, но когато индианците дотичаха на брега, аз вече се намирах в средата на реката.
Плувах бързо, като се озъртах и се опасявах, че всяка минута ще видя до себе си някой индианец. Към полунощ аз бях на двеста-триста крачки от отсрещния бряг. Малко се поободрих, но внезапно почувствах в крака си такава силна болка, че неволно извиках. Уплашен, без да зная какво е това, аз заплувах още по-бързо. След миг аз почувствах друго ухапване, също толкова болезнено и видях, че съм заобиколен от милиарди малки рибки, които яростно се спускаха към мен и впиваха в месото ми острите си зъби…
— Какво е било това? — запита Алваро, силно заинтригуван от разказа на Диас.
— Бях попаднал сред ято кариби. После ще ви разкажа за това. За щастие брегът не беше далеч. Напрегнах всичките си сили и най-после, когато стигнах на брега, паднах изнемощял сред растенията, които го покриваха. Но в какво състояние ме бяха докарали тези малки чудовища! Кръв бликаше от цялото ми тяло.
— Големи ли са тези риби? — попита Алваро.
— Не по-големи от ръката ви, но са по-лоши от кайманите и от ягуара и са толкова лакоми за човешко месо, че ако успеят да обкръжат някой плувец, изяждат го за няколко минути и от него остава само скелетът. О! Тези малки чудовища с право са считани за бич на южноамериканските реки. След като се избавих от преследвачите си, останах почти цяла седмица в тази гора, като се хранех с плодове, корени, а понякога и с дивеч, преди да се реша да потегля на път и да се опитам да осъществя голямото начинание, което бях намислил.
Знаех, че испанците са основали селища във Венецуела и реших да отида при тях, Разбира се, това пътуване щеше да трае няколко години, но за мен друг изход нямаше.
Вървях няколко седмици из гората, която изглеждаше безкрайна, като напредвах предпазливо, избягвайки индианските селца, за да не попадна в ръцете им, а все повече и повече навлизах във вътрешността на Бразилия, докато най-после се озовах сред селищата на диваците тупинамби. Дали, защото кожата ми беше станала съвсем тъмна, с дълга черна брада и с кожа от ягуар, наметната на раменете ми, или по някаква друга причина, но във всеки случай изгледът ми внуши уважение на индианците и те, вместо да ме убият и изядат, приеха ми като приятел. Преди няколко седмици беше умрял техният магьосник, поради нараняване от кайман и те ме поканиха да заема длъжността му. По този начин аз станах „пиайе“…
Изминаха много години, вече бях изгубил всяка надежда да видя някога лице на европеец. Но един прекрасен ден, еймурите нахлуха в нашите села и населението ми се разбяга на всички страни. Аз също избягах в гората и като се заблудих, дойдох тук. Без съмнение няма да благославям еймурите за направените от тях опустошения, но все пак си мисля, че без тяхното нахлуване никога не бих видял лицето на човек от моята раса! Уверявам ви, сеньор Алваро, че денят, в който ви срещнах е най-щастливият в живота ми!
— А сега искате ли още да се върнете при тупинамбите? — попита Алваро.
— Разбира се, а и на вас предлагам да дойдете с мен. Отдавна разбрах, че е безумие да се опитвам да стигна до испанските селища във Венецуела и затова се отказах от тази мисъл.
— И така, да отидем да видим тупинамбите. Да се надяваме, че те няма да ни нанижат на шиш.
— Братята на магьосника!… Никога! Те твърде много се боят от мен, защото аз се ползвам със славата на най-могъщия пиайе в тази област.
— Кога потегляме?
— Сега е вече късно, сеньори… Ще прекараме тук нощта, а утре ще видим, ако пътят е свободен, веднага ще поемем на запад. Еймурите нямат навика да остават дълго по тези места и след известно време винаги се завръщат в горите си.
— Тогава да си приготвим постеля и да лягаме — каза Алваро.
— Да, ще спим, но като матрос на вахта, само с едно око — отбеляза Диас.