XIII
Еймурите
Успокоени от тишината, която царуваше в гората, тримата легнаха и затвориха очи. Умората, след продължителното пътуване из гората, започна да се усеща и те много се нуждаеха от сън, защото на следващия ден им предстоеше дълъг път. Но спяха наистина като матроси на вахта, защото сънят им беше неспокоен и поради опасението, че ще се появят еймурите, те често се будеха и ослушваха.
През първите часове на нощта не се чуваше нищо освен обичайните шумове на гората: свирене, съскане и крякане на жаби, но като се събуди след полунощ, Диас чу някакво подозрително шумолене, което никак не приличаше на другите звукове. Годините, прекарани в гората го бяха научили да разпознава тези звукове и слухът му не се лъжеше. Скоро той се увери в опасенията си.
О далече до него достигна шум, който никой не би могъл да различи, но за него беше ясно, че сред безкрайната гора вървят много хора.
Като се наведе над спящия Алваро, той полека го разтърси.
— Събудете се, сеньор Виана — каза той, — те идват.
— Кои те? — попита Алваро, като се надигаше.
— Не зная дали ни нападат. Във всеки случай много хора вървят през гората насам и струва ми се, че би било твърде непредпазливо от наша страна да стоим тук.
— По дяволите! Така сладко си спях! — извика Алваро.
— В тази страна човек винаги трябва да бъде готов за бягство. Тукашната тишина е измамна — отбеляза поучително Диас.
— Значи трябва да се махаме от тук? — попита Алваро.
— Съвсем не — отговори Диас. — Само ще потърсим по-безопасно убежище.
— Как? Като останем тук?
— Да. Често съм успявал, стоейки на едно и също място да измамвам преследващите ме индианци. Ето, погледнете това дърво. То ще ни помогне да заблудим индианците. Събудете по-скоро другаря си и да не губим време.
Но Гарсия вече се беше събудил и като чу разговора, скочи на крака. Като узна в какво се състои работата, момчето спокойно каза:
— Хм! Ние имаме пушки и ще съумеем добре да посрещнем диваците.
— Трябва ли да загасим огъня? — попита Алваро.
— Не, нека си догаря. Оставете въглените и пепелта. Това ще ни помогне да заблудим индианците. Ще се покачим по тези лиани на дървото; стеблото му е доста дебело и е невъзможно да се обгърне, така че диваците няма да бъдат в състояние да се изкачат на него по стеблото.
— Ще видите, че те няма да ни търсят тук — каза Диас. — Колкото и да е странно това, диваците никога не търсят по дърветата, когато преследват.
Диас и спътниците му се изкатериха, колкото може по-високо на дървото и седнаха там, където клоните бяха най-дебели и листата най-гъсти. Те очакваха с тревога идването на индианците. Които и да бяха тези диваци, опасността беше еднаква: те бяха хора, които по думите на Диас, трябваше да се избягват, за да не са излагат на риска да бъдат изпечени и изядени.
Шумът, който беше доловил Диас, не спираше. Ясно беше, че значителен брой диваци вървяха из гората и се насочваха точно към полянката, където се бяха скрили европейците.
— Това са враговете ви, които ви търсят, нали? — попита Алваро, като си пълнеше пушката.
— След малко ще разберем — отговори Диас, като се вслушваше внимателно.
— А може би са вашите приятели?
— Тупинамбите ли? Не, това е невъзможно. Еймурите ме гонеха още вчера и тъй като те до сега не са се завърнали по горите си, нито един индианец от моето племе няма да се реши да се върне в селото. Освен това, аз зная, че те са избягали в посока на запад, а не по посока на морето.
— А откъде се появиха еймурите?
— От южните области. Гонени от нуждата, от време на време те нахлуват в по-богатите местности, като избиват всички, които срещнат по пътя си и досега никой не е успял да ги победи. Самото им име всява такъв страх, че дори и най-храбрите племена предпочитат да бягат при приближаването им, като им оставят на разположение селата и плантациите си, без да се опитват да ги защитават…
— А как изглеждат те?
— Скоро ще видите сами. Не са далече… Ето разузнавачите им — прошепна Диас. — Вижте ги!
Въпреки царуващата в гората тъмнина, Алваро и Гарсия успяха да различат две странни фигури, които се придвижваха като зверове, пълзейки предпазливо, без да вдигат ни най-малък шум и си пробиваха път през гъсталака.
— Еймури ли са? — попита Алваро шепнешком.
— Да — отговори Диас.
— Бих ги взел за ягуари.
— Те са взели походката си от ягуарите.
— Как мислите, ще останат ли тук или ще продължат нататък?
— Ако вървят по следите ми, ще спрат тук и ще започнат да ме търсят.
— Диваците излязоха на горската поляна, после внезапно се спряха и нададоха остър вик.