— Видели са останките от нашия огън — каза Диас.
— Какво ще правят сега?
— Ще изчакат другарите си и ще се съвещават с тях…
— Дано не се сетят да ни търсят на дървото.
— Не се бойте. Освен това тези човекоядци нямат никакво понятие от огнестрелно оръжие. Сигурно е, че два изстрела ще са напълно достатъчни за да им внушат панически ужас.
Двамата диваци започнаха внимателно да разглеждат пепелта от огъня. Беше ясно, че искат да определят по състоянието на пепелта дали отдавна е избягал от тук магьосника на тупинамбите. След това единият от тях се запъти към гората, а другият седна край угасналия огън. Няколко минути по-късно в гората отново се чу шум. Шайката диваци, които очакваха завръщането на разузнавачите, сигурно беше потеглила на път. Скоро тя се появи на горската поляна, близо до дървото, където се бяха скрили европейците.
— Доста са на брой — прошепна Алваро, който се чувстваше неспокоен, въпреки всички уверения на Диас.
Диваците насядаха в кръг. Двама или трима от тях се заловиха да разпалят огъня, който скоро се разгоря със силен пламък и освети полянката.
— Колко са ужасни — прошепна Гарсия.
Наистина диваците имаха отвратителен вид.
Чертите на лицата им напомняха маймуни, очите им бяха кривогледи, а дългите им черни коси приличаха на конски гриви. Всички бяха ужасно мършави и телата им бяха нашарени и покрити с кал. Няколко ивици груба тъкан, които висяха около бедрата им, представляваха цялото им облекло. Най-ужасни бяха лицата им. На всички долната устна беше обтегната и продупчена и в дупката имаше обло парче дърво. Оръжието им се състоеше от много тежки тояги, остри пръчки и лъкове с дълги бамбукови стрели, на края на които бяха забити много твърди акациеви бодли.
Като си оспорваха остатъците от вечерята на европейците, диваците изядоха сурова главата на маймуната и след кратко съвещание се пръснаха по поляната, като внимателно разглеждаха тревата. Предпочитаха да пълзят, а не да вървят.
Откъде се бяха появили тези индианци, които от време на време, без определени срокове, извършваха набези в обширните гори на Бразилия, като опустошаваха селата и изяждаха всички, които попаднеха в ръцете им? Американските историци не дават никакви сведения за тях. По думите на бразилците това са били жители на най-южните области, което е твърде вероятно, защото на ръст те са по-високи от другите индианци. Възможно е да са били прадедите на днешните обитатели на пампасите и Патагония.
Те приличаха на маймуни не само по външност, но и по начина си на живот. Езикът им се състоеше от неопределени звуци, които не бяха понятни за никого. Външно се отличаваха от маймуните по това, че премахваха космите по тялото си, дори и веждите, като оставяха непокътната само косата си. Те бяха съвсем голи, не умееха да си правят дори колиби и живееха като зверове в гората, а когато валеше дъжд, се криеха под короните на дърветата. Тичаха толкова бързо, че можеха да съперничат дори на конете. Методът им на воюване беше опасен, защото не нападаха никога направо, а издебваха враговете си. Единственото нещо, от което се страхуваха, беше водата. Достатъчно беше и най-малкото поточе, за да спре походът им, докато не бъде построен мост.
Дори и после, след няколко години, когато португалците се бяха укрепили здраво на бразилския бряг и бяха основали богати градове, еймурите продължаваха да извършват периодичните си нападения и да излагат на сериозни опасности португалските селища. След дълга и упорита борба португалците най-накрая успяха да избавят Бразилия от еймурите, които бяха напълно изтребени. Оцеляха не повече от стотина души, които бяха пощадени с условие да не приближават до брега и винаги да се намират на шестдесет мили от него. Някои бяха взети като роби, но почти всички измряха от глад, предпочитайки смъртта пред робството.
XIV
На лов за белия пиайе
Дошлите на горската поляна еймури бяха вървели по следите на Диас, оставени от него при бягството му. Но това упорито преследване изглеждаше твърде странно. Не ставаше дума за едно цяло племе, което би могло да им достави в изобилие човешко месо! Те преследваха само един човек и непременно искаха да го заловят.
Еймурите бяха страшно раздразнени, че не намират следите на беглеца. Това личеше по възбудените им ръкомахания и по рева, с които изразяваха недоволството си, рев, в който нямаше нищо човешко. Без съмнение, липсата на дири във влажната почва на гората беше започнала да ги озадачава. Но за щастие никой от тях не се досети да погледне към върха на дървото.
Те се съвещаваха доста продължително и най-накрая взеха оръжието си и отново изчезнаха в гората.