Алваро се изкачи върху все още оцелелите остатъци от главната мачта с такава сръчност, че предизвика учудването на юнгата. От тази височина той можеше да разгледа целия залив, дори и близкия бряг, който беше само на няколко мили разстояние от кораба.
В подножието на една висока скала Алваро видя запален огън, около който бяха насядали хора, почти голи, и сушаха дрехите си.
— Матросите от каравелата! — весело извика Алваро. — Колко се радвам, че повечето от тях са се спасили! А аз си мислех, че вълните са погълнали всички.
Той сложи ръка, свита като тръба пред устата си, и извика силно: „Ехо!“ Спасилите се бяха дванадесет души и мнозина от тях накуцваха. Старият лоцман беше сред тях. Както се виждаше, той беше пострадал по-малко от другите.
— Сеньор Кореа! — извика той в отговор, след като почака да позатихне грохотът на вълните. — Корабът продължавали да потъва?
— Не, не се помръдва. Сега тук се чувствам добре и няма да напусна кораба до утихването на бурята.
— Пазете се бурята да не ви отнесе в Атлантическия океан, който е много страшен.
— Ще се постарая да бъда предпазлив.
— Ако можете, пригответе си поне сал.
— Добре. Прощавай, лоцмане, пазете се да не попаднете в ръцете на диваците.
Алваро слезе от мачтата на кувертата, където със страх го очакваше юнгата.
— Засега всичко върви добре — каза Алваро. Потърси секирата, за да почнем да строим сал. Ураганът започна да утихва, тази вечер ще се опитаме да излезем на брега, без да се излагаме на никакъв риск.
— Там, в кабината на лоцмана има секира — отговори юнгата.
— Не ни липсват нито греди, нито въжета… Но ми се струва, че няма да е зле да закусим. Може би ще намерим тук някакви хранителни припаси.
— Аз зная къде са! — извика юнгата и слезе веднага долу.
От своя страна Алваро отиде да разгледа подробно кораба, за да определи ще може ли да издържи още на ударите на вълните. Резултатите от огледа бяха доста печални. Според него каравелата неминуемо бе обречена на потъване, всичко беше въпрос само на време.
„Жалко! — каза си Алваро. — От остатъците можем да построим една голяма лодка, с която да се опитаме да стигнем до Антилските острови. Какво ще правим на този бряг, толкова далеч от местата, където живеят хора от нашата раса? Бих искал да зная как ще завърши всичко това…“
Появата на юнгата, който се изкачваше на кувертата с кошница, пълна със сухари и сланина, отклони мислите му.
— Другарите ти щяха да са много доволни, ако имаха такава храна. Впрочем, по бразилския бряг не липсват плодни дървета.
Алваро седна на едно буре и тъкмо се канеше да започне да яде, когато внезапно от брега се зачу силният вик на лоцмана.
— Сеньор Кореа! Сеньор Кореа!
В гласа на стареца се долавяше смъртен ужас.
Алваро, бледен и разтреперан, скочи веднага на крака и се спусна към задната част на кораба, откъдето се виждаше брегът.
В този миг оттам се зачуха страшни викове, които преминаваха в истински вой. Алваро погледна натам, където под закрилата на скалата, претърпелите корабокрушение матроси бяха запалили огън. Но там вече ги нямаше. Те бягаха по брега, застигани от стрелите на диваците, които ги гонеха.
— Сеньор! — извика юнгата, побледнял като смъртник. — Те избиват нашите другари!…
На брега се появи тълпа полуголи диваци, с дълги коси и глави, обкичени с пера.
Те бяха средни на ръст, добре сложени, с кожа, нашарена на черни и червени ивици, което им придаваше вид на истински страшилища. В ръцете си държаха големи тояги, дълги два метра, чиито краища бяха заострени, подобно на пики. Нямаше съмнение, че тези тояги представляваха страшно оръжие, защото един удар с тях бе достатъчен да повали врага на място. Други от диваците бяха въоръжени с лъкове и малки стрели, вероятно намазани с някакво отровно вещество, така че и най-малката драскотина бе достатъчна да причини смъртта на човек.
Бразилците гонеха моряците и опасявайки се да не отплуват в морето ги обсипваха със стрели и разбиваха главите им с тоягите си. Кореа, незабелязан от тях, присъстваше на това избиване и в безсилна ярост крещеше:
— Спрете, зверове! Когато сляза на брега ще ви избия всичките!
Но бразилците не чуваха този вик и дори не забелязваха присъствието на каравелата — толкова бяха заети с преследването на все още живите хора. Но гонитбата не можеше да продължава дълго, защото диваците тичаха по-бързо от сърни. От оцелелите след корабокрушението дванадесет матроси бяха останали само пет души, които покачени на скалата, се опитваха да отблъснат нападението на диваците. Скоро и те бяха избити. Силен победоносен вик се чу откъм брега, когато последните петима моряци бяха превърнати в куп окървавено месо.