— Ще намерим нещо по-добро — възрази Диас.
Гарсия разрови около един храст и намери някакви вълма с неправилна форма и различна големина.
— А какво е това? — попита той с удивление.
— Превъзходни земни плодове, които аз много ценя.
— Да ги опитаме! — извика юношата.
Той се приготви да хапне от плода, като грижливо го избърса с полата на дрехата си, но Диас го спря с вика:
— Не хапвай от него! Ах, ах, колко си непредпазлив! Да не искаш да умреш?
Алваро и Гарсия се спогледаха, без да разбират нищо. Диас току-що беше похвалил тези плодове, а сега се оказа, че са отровни!
— Това е маниока! — прибави Диас.
— Нищо не разбираме! Маниока! Какво е това? — попита Алваро.
— Ах, какъв съм глупак! — извика Диас. — Съвсем забравих, че тези скъпоценни плодове още не са известни в Европа. Ще ви науча какво трябва да правите с тях, за да станат годни за ядене, без да се излагате на опасността да бъдете отровени, защото те съдържат силно отровен сок… Ето какво Гарсия, иди и изрови няколко, а аз ще се заловя за работа и ще ви нагостя с питки, не по-лоши от царевичните. Тъй като сега няма защо да се боим от еймурите, можем да си приготвим малък запас от тези питки.
— Горя от нетърпение да ги опитам! — извика Алваро. — Отдавна не съм ял хляб!
— Тук мога да приготвя питки в ограничено количество, но когато стигнем в селото на тупинамбите, ще ви покажа как се правят питки в големи количества. Той бръкна в пътната си торбичка и извади една изострена рибена кост, една добре лъсната пластинка от изпечена глина и една мрежичка, изплетена от жилките на някакви листа.
— Сеньор Алваро, накладете огън там, зад онова дебело дърво, за да не се вижда от брега.
Като сложи на земята един огромен бананов лист, Диас взе плодовете и ги остърга с рибената кост, така че те заприличаха на топки меко тесто, напоени с млечен сок.
— Ето отровата — каза той на Алваро, като посочи тази белезникава течност. — Наистина тя убива, но служи и за противоотрова при ухапва не от змии и чудесно лъска желязото. Във всеки случай този сок трябва да се махне за да стане плодът безопасен за ядене.
Той напълни малката мрежичка с приготвеното тесто, което изстиска добре, за да изтече всичкия му сок.
— Готово! — каза той, като сипа тестото в глинената пластинка.
После я сложи на горещите въглени и когато тестото се опече, извади го от огъня и го предложи на спътниците си.
— Можете да го ядете без всякакъв страх — каза той. — Ако в тестото е останал малко отровен сок, от топлината той се е изпарил.
— Великолепно нещо! — извика Алваро, като напълни устата си с едно парче от току-що изпечената питка.
— Сто пъти по-хубава от морските питки — прибави Гарсия, като гълташе лакомо парче след парче. — Прекрасна пита! Колко съжалявам, че няма малко малага или порто да си сръбнем!
— Ако имахме време и някакъв съд, щях да ви приготвя едно силно питие. Аз мога да приготвям паруба, без да прибягвам до зъбите на бабите.
— А какво е това питие?
— То се извлича то същите плодове, но за съжаление нямам гърне.
— А за какво се използват зъбите на бабите?
Диас тъкмо се канеше да отговори, когато от към реката се дочу някакъв шум.
— Еймурите ли са? — попитаха едновременно Алваро и Гарсия.
— Не — отговори Диас. — Чух грухтене и плясък на вода.
— Да не е кайман?
Диас поклати глава и каза шепнешком:
— Вървете след мен без да вдигате шум. Може да си уловим хубава добавка към хляба.
Те навлязоха в гъсталака, който растеше по брега, като се стараеха да вървят колкото е възможно по-предпазливо и на четиридесет крачки разстояние видяха едно животно прилично на малка дива свиня. То беше нагазило във водата, плискаше се и грухтеше и търсеше корени на водни растения. Като го видя Диас се намръщи.
— Да ви дам ли стрела? — попита Алваро.
— Не струва. Месото на тези гризачи е толкова отвратително, че не само индианците, но дори и ягуарите не го ядат… А, ето нещо по-добро.
Малко по-нататък вървеше животно, необикновено странно на вид. Външността му възбуди силното любопитство на Алваро, който прошепна:
— Някой виждал ли е такъв звяр? Както се вижда, това чудовище няма уста? Как живее тогава?
— Виждаш, че не живее зле, защото е много тлъсто — отговори Диас.
— А какъв е този звяр?
— Мравояд, тамандуа.
— Става ли за ядене?
— Ще го опитате и ще си кажете мнението… Това е царско ядене, макар, че месото му е възкисело, поради храната, която употребява.
— А как се храни? Не виждам да има уста.
— Наистина, устата му е малка и няма никакви зъби, но затова пък езикът му е много дълъг и напълно пригоден за храната, която използва.