— А той растения ли ближе с него? — попита Гарсия.
— Той яде не по-малко от нас. Ще видите как става това.
— Нима искате да го убиете?
— Да, но само когато ни достави прекрасно блюдо от мравки.
— Уф!…
— Не бързайте, сеньор Алваро. Ще видим дали ще се мръщите, като опитате ястието, приготвено от термити, изпържени в тлъстина от тамандуа. Сигурно ще си оближете пръстите!…
XVI
Внезапно нападение
Тамандуа се изкачваше на брега, без да бърза, защото мястото беше много стръмно. При изкачването си животното заставаше на задните си крака, които бяха по-яки от предните. Преследването на това животно не представляваше никаква трудност, защото той върви много бавно; ето защо, когато разбра накъде отива, Диас поведе другарите си през храсталака, за да пресрещнат тамандуа, точно в момента, когато той наближаваше края на гората.
— Кажете ми, Диас — попита Алваро, като се спря за миг, — тези животни опасни ли са? В тамандуа, който преследваме, видях едно твърде сериозно оръжие — неговите дълги нокти, които могат да разпорят дори корема на човек.
— Те се защитават много храбро и понякога влизат в бой дори с ягуара и когуара, неговите смъртни врагове, като често ги заставя да отстъпят. Но срещу човека, дори да е въоръжен само с прост кривак, те не могат да направят нищо.
— А къде отива?
— Да търси мравуняци. О, той няма да има нужда да ходи надалече. Термитите изобилстват в бразилските гори… Погледнете, тамандуа вече забавя ход и започва да души въздуха. Вече чувства близостта на обяда си!
— Ще го оставим да се наобядва, нали? — попита Алваро.
— Ще почакаме докато разруши крепостта на термитите. Слушай, Гарсия, върни се в лагера и приготви хляб. Видя как става това. Поглеждай от време на време и към реката.
— Няма що, ще пека хляб — каза с досада Гарсия. — Тук няма нужда от помощта ми.
Тамандуа вървеше с голяма предпазливост към групата дървета, под които се съзираха някакви възбели пръстени конуси, високи повече от метър. Те бяха разположени в безпорядък, едни до други.
— Мравуняци! — извика Диас, щом ги видя.
— Аха! Значи там вътре има мравки! — каза Алваро. — Нашият тамандуа няма нужда от много усилия, за да разруши тези конуси.
— О, не! Те са твърди като камък — възрази Диас, — Без мотика човек не би могъл да ги разруши.
— Нима мравките могат да построят такава крепост?
— Да, сеньор, тази крепост е построена от мравки и то от какви мравки! От ужасен вид. Те са съвсем различни от нашите европейски мравки! Дълги са около три сантиметра. А колко жиля, или по-право хапят! И колко са лакоми! Тежко на заспалия, когото намерят в гората! Ако не се събуди веднага, загинал е. Множество малки челюсти се впиват в него отвсякъде и за няколко минути от него остават само костите.
— Значи тези мравки са убийци?
— Да, те могат да бъдат твърде опасни, сеньор!
— Проклятие! Тук човек трябва да се опасява и от най-нищожните насекоми — извика Алваро.
През това време тамандуа стигна до мравуняка и започна лова си. Като почти разруши жилището им, той мушна в него дългия си и лепкав език и като хвана с него достатъчно количество насекоми, напълни с тях устата си.
— Е, сега можем да го застреляме — каза Диас.
Алваро, който желаеше да се научи да си служи с оръжието на туземците, взе от Диас граваната, мушна в нея смъртоносната стрела, после се прицели и духна в отвора с всичка сила.
Тънката стреличка полетя без шум и се заби в крака на тамандуа. Но лакомото животно, заето с изтребването на мравките, дори и не обърна внимание на това. Но след пет секунди отровата започна да действа. Тамандуа разтърси цялото си тяло, удари два пъти земята с опашка и се строполи върху купа термити.
— Взимайте тамандуа и тичайте по-скоро, ако не искате да ви изпохапят термитите! — извика Диас.
Той се спусна напред, като държеше в едната си ръка парче от сух палмов лист, който му служеше за лопата, а в другата торбичката си и скочи право но средата на пълчищата термити. За няколко секунди пъхна две-три шепи термити в торбичката си и веднага хукна да бяга, колкото му държат краката, следван от Алваро, който носеше убития тамандуа.
— По-бърз, по-бързо! — подканяше го Диас. — Термитите могат да насочат всичката си ярост срещу нас и да се спуснат да ни преследват.
Те бързо прекосиха гората и след четвърт час стигнаха до лагера.
— Какво става с питките? — извика Алваро, като видя, че Гарсия старателно се занимава около огъня.
— Великолепни са — отговори момчето, като бършеше потта от лицето си. — Станах изкусен хлебар, уверявам ви! Знаете ли, че съм изпекъл вече петнадесет питки?