— А еймурите? — попита Диас.
— Не съм видял никого на отсрещния бряг.
— Е, тогава да започваме обяда.
— Ах, забравих, че нямам гърне! Онова, което носех се счупи. Трябва да го заменим с нещо друго… Сеньор Виана, пригответе тамандуа, докато донеса съд. Ще се постарая с един куршум да убия два заека.
— Какъв удивителен човек! — извика Алваро, като гледаше отдалечаващия се Диас. — Добре се е обучил при диваците… Диваци! Та те знаят много повече от нас и за някои неща могат да бъдат учители на европейците…
Той вече беше одрал кожата на животното, под която се показа дебел слой тлъстина, когато Диас излезе от крайбрежния храсталак. Под мишницата си носеше една костенурка, голяма около половин метър.
— Кога ще спрете да се грижите за увеличаването на обедното ни меню? — попита Алваро през смях.
— Не бих се докоснал до нея, ако нямах нужда от някакъв съд за печене — отговори Диас. — Докато вървяхме след тамандуа, забелязах тази костенурка. А сега, готвачо, залавяй се за работа!…
Докато Гарсия се занимаваше с печенето на питките, а Алваро печеше парче месо от тамандуа, Диас разцепи корубата на костенурката и я очисти от месото, което скри за другия ден. Когато корубата беше готова, той сложи в нея парченца тлъстина и я постави върху горящите въглени. Като разтопи тлъстината по този начин, изсипа термитите в нея. Въздухът се изпълни с миризма, подобна на тази на пържена риба.
— Готово! — извика Диас, като свали от огъня приготвеното ястие. — Гощавайте се, сеньори.
Той изсипа изпържените термити върху един бананов лист и всички насядаха около него. Но Алваро и Гарсия не се решаваха да започнат първи. Пържените термити никак не ги съблазняваха.
— Опитайте ги! — убеждаваше ги Диас.
Като си запуши носа, Алваро реши да ги опита. Сложи няколко в устата си и извика:
— Поврага! Те са по-вкусни от нежните морски скариди. Яж, Гарсия и се научи да цениш готварството на бразилските диваци.
Пържените термити скоро бяха унищожени.
— Сега второто ястие! — извика Диас, който се готвеше да стане за да донесе печеното месо…
Но той остана неподвижен.
— Дяволи! — извика Диас, като скочи бързо на крака. — Еймурите!… Да бягаме!
На отсрещния бряг на реката се появиха няколко диваци, в които Диас веднага разпозна своите неуморими преследвачи.
Но Алваро не искаше да остави цялото ядене на произвола на съдбата. Той грабна печеното месо и изтърча след Диас. Гарсия вървеше след тях, като носеше месото от костенурката.
За щастие на бегълците, еймурите не можеха да ги преследват. Макар че можеше да се преброди, реката за тях представляваше непреодолимо препятствие, а за няколко минути беше невъзможно да се построи мост, особено с техните секири, които бяха направени от големи раковини и парчета кремък и бяха невъобразимо груби.
— Не бързайте! — извика Алваро, като видя, че еймурите не се решават да нагазят във водата. — Ще капнем. Пък имаме и ще възложа тази работа на Сокола или Пекари — те и двамата са много опитни и реката. [???] Вие какво ще кажете, Диас?
— Тук вече се намираме в безопасност — отговори испанецът. — Реката е доста широка, а с техните първобитни секири не може лесно да се отсекат дървета, високи четиридесет или шестдесет метра. Но утре сутринта, а може и тази вечер, те ще бъдат тук.
— А много ли далече са селищата на тупинамбите?
— Да, ще трябва да вървим поне още шест или седем дни. Трябва да направим голяма обиколка, за да не срещнем главните сили на еймурите.
— Поврага! — извика Алваро. — Седем дни, при това в постоянно бягство. Няма да издържим!
— Трябва да издържите, ако не искате да бъдете изядени!
— А не може ли да се скрием някъде?
— Хм! Това е трудно! Но ако успеем да се скрием, нима можем да считаме, че сме в безопасност? Тези проклети диваци, щом започнат да преследват някого, го вършат много по-изкусно, отколкото кучетата, когато преследват дивеч. Аз не познавам тази местност или по-право тази гора; но няма съмнение, че при бягство можем да стигнем до някоя река или блато. А сега, на път, сеньори!
— Пак ли! — извика Алваро.
— Да, пак! Вървях без почивка единадесет дни, непрекъснато преследван от еймурите и ако краката ми бяха изневерили, щях да съм вече или пиайе при еймурите… или отдавна изяден!…
— О, Диас, вие ме карате да се разтреперя! — каза Алваро.
— Надявам се, че това разтреперване ще ви придаде сили — отбеляза Диас, като се усмихваше.
— Дайте ни време поне да изядем печеното месо! — молеше се Алваро.