— А моята костенурка? — попита Гарсия.
— Ще я оставим за утре, тогава няма да имаме време да се занимаваме с лов.
— Добре! Побързайте! Пържените термити не са достатъчно хранителни за хора, на които толкова много работят краката.
Гладни, защото обядът им беше прекъснат в самото начало те скоро унищожиха печеното и няколкото питки, които бяха взели със себе си. Като се подкрепиха с достатъчно количество, макар и не толкова разнообразна храна, те отново закрачиха из гората, обладани от мисълта, че еимурите вече са намерили начин да преминат реката и сега вървят по петите им.
Гората, както и преди беше много гъста и не предоставяше голямо разнообразие. Плодните дръвчета бяха малко. Птиците също бяха рядкост. В гъсталака беше тъмно и влажно. Диас, който умееше да открива посоката дори и без компас, вървеше бързо, без да се заблуди и подлагаше на тежко изпитание краката на спътниците си.
— Напред и все напред, без почивка, ако искате да се спасим от еимурите — говореше той.
— Но краката ни не са от желязо! — възразяваше Алваро. — Ние не сме живели петнадесет години сред диваците!…
— Това е необходимо! — решително заяви Диас. — Който изостане, ще пропадне!
Тласкани от страха, те продължаваха да вървят през великанската гора, от време на време пълзяха под гъстата мрежа от пълзящи растения, които образуваха над тях непроницаем свод. Вечерта стигнаха до един малък поток, гладни и изнемощели.
— За днес достатъчно! — заяви Диас. — Вървяхме като истински бразилски диваци. Сега можем да отдъхнем. Еймурите ще легнат да спят и ние можем да направим същото.
Като се навечеряха с няколко банана, капнали от умора, те легнаха под едно огромно дърво, което простираше клони на всички страни.
— Спете! — каза Диас, който беше най малко уморен. — Аз ще дежуря пръв и ще ви пазя.
Тази нощ беше много тревожна. Мисълта, че свирепите диваци се намират някъде наблизо и могат да се появят всяка минута, отнемаше съня и на тримата. Но страхът им беше неоснователен и нощта премина спокойно. Все пак бегълците посрещнаха с радост изгрева на слънцето, защото на дневна светлина те можеха да се надяват, че ще избегнат внезапното нападение.
— Макар че не сме отпочинали добре, все пак предпочитам да вървя, отколкото да стоя на едно място — каза Алваро. — Проклетите диваци ми вдъхват такъв страх, че дори не съм в състояние да го скрия!
— Да вървим, сеньор — отговори Диас, с мрачен вид; предишното му весело настроение го беше напуснало. — По-късно ще потърсим обяд.
— А костенурката? — попита Гарсия.
— Тя не може да ни послужи за нищо, освен ако не си решил да я ядеш сурова, защото няма да позволя да се пали огън сега. Диваците подушват дима от грамадно разстояние и огънят веднага ще им покаже къде се намираме.
— Лоша работа! — каза Алваро. — Уморени сме да тичаме като коне и да крепим силите си само с плодове! Уверявам те, драги, че няма да успеем дълго да издържаме на тази умора. Кой знае, може би ще успеем да намерим нещо по-добро от плодовете — отговори Диас. В бразилските гори човек може да открие много неочаквани неща… И така, да вървим, без да губим време…
— Как мислите, близо ли са тези проклети човекоядци?
— Те са по петите ни. Не се съмнявайте в това.
— Кога най-после ще намерим някоя друга река, която ще ни даде възможност да прекъснем бягството?
— Не знам — отговори Диас. — Тези места не са ми познати. Но в Бразилия има много реки и всяка минута може да се натъкнем на някоя от тях.
Те потеглиха отново на път, като ту ускоряваха, ту забавяха крачки. Понякога се спираха пред сплетени всевъзможни растения, които образуваха непроницаема преграда и търсеха изход от този растителен хаос. Горе, в листата на високите дървета, намираха убежище цели орляци птици, които се разлетяваха при приближаването на хората и изпълваха гората с оглушителните си крясъци.
Почвата ставаше все по-влажна и краката на бегълците оставяха по нея дълбоки следи, които много щяха да улеснят еймурите в преследването. Ходенето ставаше все по-трудно и издържливостта на бегълците беше подложена на тежко изпитание. Алваро и Гарсия едва успяваха да следват Диас, който беше привикнал с такива пътувания, благодарение на продължителното си пребиваване при диваците и изглеждаше просто неуморим.
Около десет часа сутринта Диас забеляза плачевното състояние на своите спътници, съжали ги и им позволи да отдъхнат. Той разбра, че по-нататъшното вървене е свръх силите им. Освен това всички чувстваха остър глад. Снощната им вечеря беше твърде оскъдна.