Еймурите, по-многобройни, макар и по-лошо въоръжени, взеха връх над противниците си и и ги изтребваха безпощадно. Предводителят на еймурите ревеше като ягуар и размахваше кривака, облян до самата дръжка в кръв. Той се стараеше да отслаби силите на противниците, за да нанесе решителния удар.
Но противниците проявяваха отчаяна решителност и не искаха да се предадат. Техният предводител, висок, снажен дивак, правеше свръхчовешки усилия да отблъсне яростния натиск на неприятеля, но не успяваше. Тогава, тоя се хвърли право срещу предводителя на еймурите. Но неговият противник беше подготвен за нападението и като отскочи бързо назад, духна в граватаната си. Изстреляната стрела с математическа точност се заби в гърлото на врага. Раненият воин, предчувстващ смъртта си, се хвърли с последно усилие срещу противника, като се опитваше да разбие главата му с кривака си, но силите му измениха. Отровата беше свършила своето. Оръжието падна от ръцете му, а самият той коленичи и тежкият кривак на еймура се стовари върху главата му.
Смъртта на предводителя разстрои напълно редовете на неговите воини, които и без това бяха намалели на половина. Като видяха, че еймурите отново настъпват, те се втурнаха да бягат точно в посоката, в която се криеха Алваро и Гарсия.
— Проклятие! — извика Алваро, като скочи на крака. — Да бягаме по-скоро, Гарсия.
Но диваците, които тичаха като сърни, бяха много близо и европейците нямаха време да се скрият. В тази минута Алваро си спомни, че в очите на диваците той е огнен човек. Като вдигна пушка, той започна да стреля към тичащите срещу него диваци.
Ефектът от изстрела беше поразителен. Обхванати от панически ужас, диваците изпопадаха на земята като поразени от гръм.
— По-скоро, Гарсия, бягай към лодката! — викаше Алваро, като се спусна към саваната.
Зад дърветата се чуха викове:
— Карамура! Карамура!
Това бяха еймурите, които бяха познали своя пиайе.
Алваро тичаше, колкото му държат краката, уверен, че Гарсия го следва. След около пет минути, той стигна малкото заливче, където бяха оставили лодката си. Тогава се обърна и извика:
— По-бързо, Гарсия!
В отговор се чу изстрел и след това вик:
— Сеньор Алваро!
Алваро видя тълпа диваци, които като вихър полетяха сред дърветата и се скриха в храсталака.
Това бяха победените, които бягаха от преследвачите си.
— Помогнете!… Сеньор! — чу се вик от далече.
— Моето бедно момче! — извика Алваро.
Той беше готов да се спусне след бягащите диваци, но навреме се досети, че не би могъл да ги настигне. Освен това и пушката му беше празна, а не му оставаше време да я напълни. Като преглъщаше сълзите си, той скочи в лодката и бързо отплува. След него изсвистяха стрели, някои от които се забиха в кърмата на лодката.
Диваците, които бяха претърпели поражение, бягаха в посока на юг от саваната и Алваро, който гребеше в същата посока се надяваше, че ще види къде ще спрат. Той чуваше виковете и видя тичащите натам еймури. Зад дърветата беше започнала нова битка, защото отново се чуха удари, остри изсвирвания и бойни викове.
— Бедният ми Гарсия! — шепнеше Алваро, без да спира да гребе.
Скоро виковете започнаха да се отдалечават и вече се чуваха не откъм брега, а откъм гората. Изглежда, победените за втори път се бяха разбягали, но вече в гората, където лесно можеха да се скрият в храсталака.
Да плава още в тази посока беше безполезно. По-добре беше да се върне колкото може по-скоро на острова и да разкаже на Диас за случилото се. Сега той можеше да даде някой полезен съвет.
— Никога няма да изоставя бедното момче! — каза си Алваро, като обърна лодката и започна усилено да гребе. — Ако е имал време да напълни пушката си, диваците ще го сметнат за божество и няма да го изядат, а ще го направят пиайе. Не може тези диваци да са по-свирепи от еймурите.
Като се успокои малко от тези мисли, Алваро бързо заплува в посока на острова.
Боят в гората стихна. Воините, сигурно, бяха отишли далече от брега на саваната.
Беше около пладне, когато Алваро съвсем опечален, слезе на брега.
Диас, който не очакваше да се върнат по-рано от вечерта беше задрямал под дървото. Гласът на Алваро го събуди:
— Сам ли сте, сеньор Виана? Какво се е случило?
— Изгубих го — каза Алваро.
— Боже мой! А какво е станало с момчето?