— Отвлякоха го индианците.
— Кахетите ли?
— Не зная… там бяха е еймурите… Те се биеха…
— Успокойте се, сеньор Алваро. Разкажете ми всичко подробно.
Отчаянието напълно беше завладяло душата на Алваро, но все пак той направи усилие и разказа всичко, което се беше случило.
— Как мислиш, Диас, можем ли да се надяваме, че ще го спасим?
Диас изслуша мълчаливо разказа и се замисли дълбоко.
— Уверен ли сте, че не са го отвлекли еймурите? — попита той, като се намръщи.
— Тогава еймурите все още не бяха ни настигнали…
— Значи, това са били други диваци?
— Да.
— На ръст те бяха по-високи от еймурите, косата им беше дълга и черна, а цветът на кожата с червеникав оттенък.
— Не видяхте ли по тях разрези по ръцете и бедрата?
— Да, доста дълбоки, стари зараснали белези от разрези.
— Имаха ли пера, залепени край очите?
— Да.
— Това са индианците тупи, най-жестоките и упорити врагове на тупинамбите. Доволен съм, че са го отвлекли те, а не еймурите, макар че и едните и другите са еднакво жестоки.
— Как мислите, дали ще успеем да го намерим?
— Зная къде се намира главното им село и мисля, че те ще заведат Гарсия при върховния си предводител Пираджибе — Рибята ръка.
— Дали ще го изядат?
— Възможно е, ако не предпочетат да го направят магьосник, но за сега не трябва да се страхуваме за него. Той е много мършав и не става за печене, а преди да го угоят ще минат няколко седмици.
— Значи вие се надявате, че ще успеем да го спасим?
— Това няма да е лесно, но ще опитаме на всяка цена. Ако видим, че е много трудно ще повикаме на помощ тупинамбите, които вероятно са се завърнали в селата си.
— Вие в състояние ли сте да предприемете такова пътуване?
— След ден-два ще бъда напълно здрав.
— Два дни! Много е късно, Диас.
— Но няма да губим време и ще потеглим веднага. Внимателно съм изследвал тази савана и съм убеден, че ако се насочим на юг ще се приближим доста до земите на тупинамбите. Ние имаме лодка и ще се възползваме от нея.
— Впрочем и без това ще трябва да напуснем този остров, ако не искаме да умрем от глад — каза Алваро, — Аз не донесох нищичко от гората.
— Тогава да вървим!
Диас стана без помощта на Алваро и се запъти доста уверено към лодката.
— Кракът ми е много добре — каза той. — При тукашния климат оздравяването е по-бързо отколкото където и да било другаде.
Те седнаха в лодката, взеха оръжието си и Алваро започна да гребе.
— Заведете ме на мястото на битката — каза Диас. — Искам да видя със собствените си очи и да се убедя, че победените индианци са били тупи.
— Но там може би все още са скрити еймурите.
— Мисля, че те са заети с преследването на противниците си. За всеки случай ще слезем едва след като слънцето залезе.
Алваро започна да гребе, без много да се напряга, защото до настъпването на вечерта имаше около три часа. Той се стараеше да се прикрива зад островчетата, за да не може да се види лодката от брега. Слънцето вече се беше скрило зад високите дървета, когато те влязоха в малкото заливче.
На брега царуваше пълна тишина и само от гората се долавяше протяжният вой на свирепите нощни зверове.
— Това е добър знак — каза Диас.
— Защо? — попита Алваро.
— Защото щом се появят червените вълци на полесражението и започнат да се гощават, значи оцелелите воини са се отдалечили. Изобщо тези животни се стараят да бъдат далече от хората. Можете ли да ме заведете на полесражението?
— Спомням си пътя — отговори Алваро.
Те навлязоха в гората, като беряха попадналите им на пътя плодове, защото не бяха яли нищо от сутринта.
Виенето на червените вълци ставаше все по-силно и по-продължително. Беше ясно, че зверовете се бяха нахвърлили върху труповете и се биеха помежду си.
След четвърт час Алваро и Диас стигнаха до края на поляната и видяха пръснатите трупове на убитите воини, черепите на повечето от тях бяха разбити със страшните криваци. Многобройни вълци ходеха между труповете с рев и вой и орляци грабливи птици се спускаха към бойното поле, подушвайки богатата плячка.
Без да обръща внимание на червените вълци, той приближи до купчината трупове и в продължение на няколко минути внимателно ги разглеждаше.
— Да — каза той. — Това са тупи. Познах ги по огърлиците и по белезите по ръцете и бедрата им. Погледнете този индианец. Колко са дълбоки белезите по ръцете му! Той трябва да е бил много известен воин.
— Откъде разбрахте? — попита Алваро.
— От белезите, всеки от тях означава убит от него враг.
— Значи тези индианци са много войнствени?
— Да, така е.