— Това се разбира от само себе си, момче.
Алваро взе и двете пушки и седна върху увитите на кълбо въжета, откъдето можеше да се вижда добре брега.
Нощта настъпваше бързо и всичко се обвиваше в непроницаема тъмнина, защото небето беше покрито с тежки дъждовни облаци. Само огньовете на брега се виждаха. Тези огньове бяха накладени от диваците, и на тяхната светлина се виждаха голите им фигури. Те ръкомахаха и сочеха скалите, на които се беше натъкнала каравелата, но около полунощ всички си легнаха и огньовете започнаха да гаснат.
Кореа не мигна цяла нощ. Той не се решаваше да възложи на момчето дежурството, защото се опасяваше да не заспи и да пропусне приближаването на пирогите. Но Гарсия сам се събуди, малко след полунощ, и повече не можа да заспи.
Нощта измина в постоянна тревога. Когато слънцето изгря, положението не се беше променило. Вълните продължаваха да нахлуват в залива, макар и не толкова яростни, колкото предишния ден.
При изгрев слънце станаха и диваците, изкачиха се на скалата и започнаха да наблюдават каравелата. Гребците спуснаха във водата пирогите, оставени на брега по време на отлива.
— Готвят се за нападение — каза Алваро. — Слушай, не се плаши като ги видиш, а гледай да се прицелваш добре.
— Аз съм нелош стрелец, сеньор — отговори Гарсия. — Баща ми ме научи да стрелям.
— Тогава всичко ще бъде наред… Ето, че те потеглят. Да се въоръжим и да се постараем да им нанесем, колкото може, по-големи загуби.
Диваците слязоха от скалата и започнаха да се качват в пирогите, надавайки оглушителни викове. Изглеждаше така, сякаш всички едновременно са полудели. Те размахваха тоягите и лъковете си, пълни със стрели, намазани с най-силната отрова вулрали, за която няма противоотрова.
Най-после се отделиха от брега и се насочиха към претърпелия корабокрушение кораб.
Кореа не загуби присъствие на духа. Той огледа приготвената мина, и като се увери, че всичко е в ред, си направи нещо подобно на барикада от разни сандъци и бурета, зад която се притаи заедно с юнгата, с пушка и сабя в ръка.
— Гарсия, струва ми се, че имаме вино бордо, нали? — попита той.
— Да, сеньор.
— Дай ми тогава, пийни си и ти преди боя. То ще те окуражи.
Юнгата не чакаше да го молят повторно и сръбна от бутилката, която му подаде Алваро.
— Така!… Ако ни е съдено да се изпечем на шиш, печеното, приготвено от месото ни, ще бъде по-сочно. — каза Алваро, който още имаше смелост да се шегува в такава минута. — Пийни си още, Гарсия. Диваците приближават.
Алваро взе пушката и като забеляза един висок дивак, който викаше повече от всички други и размахваше тоягата си в първата пирога, стреля срещу него. Дивакът, улучен право в гърдите, падна веднага във водата.
Щом чуха гърмежа, диваците помислиха, че гръм е поразил другаря им и насочиха поглед към небето, вместо към каравелата. Никой не обърна внимание на ранения, който не след дълго потъна в морето.
Друг изстрел, даден от юнгата, разкъса рамото на един от гребците. Тогава диваците разбраха, че тайнствените смъртоносни удари не идват от небето, по което не се виждаше нито едно облаче, а от кораба. Те забелязаха блесналото пламъче на каравелата и облачето дим, което утринният ветрец все още не беше разпръснал.
Неописуемо учудване облада душите на тези свирепи, но простодушни синове на девствените американски гори. Обхванати от ужас, те гледаха каравелата, без да се решат да се заловят отново за греблата. Какви ли чудовища, които хвърлят пламък, убиват и нараняват хора от такова голямо разстояние, биха могли да се крият в нея?
Но тези диваци, привикнали да водят постоянни войни с другите племена, скоро прогониха слисването си. Алчността и любопитството се оказаха по-силни от страха и те отново хванаха греблата, насочвайки пирогите към каравелата. Те бяха забелязали вече двете човешки същества там — юношата и момчето, и се надяваха скоро да ги заловят.
— Сеньор Алваро — каза юнгата — те продължават да гребат. Очевидно, нашите изстрели и куршуми не са ги изплашили много.
— Там за тях е приготвена мина. Ще видиш, как ще започнат да подскачат пред нас! Надявам се, че ще се качат от носа на кораба…
— А ние?
— Ще отидем на другия край на каравелата. Избухването няма да причини големи щети. Напълни ли си пушката?
— Да, сеньор.
— Е, тогава се прицели във втората пирога, а пък аз ще се заема с първата.
Още двама диваци паднаха от пейките си, единият — убит, а другият — ранен.
Див рев отговори на тези изстрели, а след това един силен глас извика няколко пъти:
— Карамура! Карамура!
Алваро не знаеше какво значи тази дума, пък и нямаше време да мисли за това, защото пирогите на диваците се бяха приближили до предната част на кораба, откъдето можеха лесно да го завладеят на абордаж. Алваро приготви фитила за мината, преди да започне боя с диваците.