По време на ядене индианците никога не разговарят и не пият нищо, но когато се наситят, обичат да си бъбрят с часове, като папагали и да Пият големи количества силни питиета. Поради липсата им Курупедо се задоволи с речна вода. Но беше възнаграден със смъркане на праха парика, под чието влиянието придоби весело настроение.
Спирането, необходимо за почивка на уморените им от гребане крайници, продължи до полунощ. След това те отново заплаваха нагоре по реката, като се стараеха да се възползват от тъмнината и да не се излагат на опасността да бъдат забелязани от брега.
Великолепните палми, които се издигаха по двата бряга на реката, хвърляха такава гъста сянка над водата, че напълно скриваха лодката. Това бяха най-вече восъчни палми, много красиви, високи и тънки, с разкошни върхове и корони от дълги перести листа. От време на време в гъстия храсталак тук-там се появяваха блестящи зеленикави точици, чуваше се вой и силен рев и пробягваха някакви сенки. Това бяха различни диви зверове: ягуари, когуари, червени вълци и леопарди, които скитаха из гората.
Щом Курупедо ги забеляза, веднага насочи лодката към средата на реката. От опит знаеше смелостта на тези хищници и затова вземаше предпазни мерки.
— Колко много зверове има тук! — каза Алваро, като гледаше две големи сенки, които се движеха бързо към реката.
— Тук по бреговете има много хищници — отговори Диас. — В голямата гора не са толкова много, защото там има малко езера и поточета и затова тя рядко се посещава от тапирите, маймуните и пекарите (диви свине), които са обикновено плячка на хищниците.
— Тихо, велики пиайе! — каза внезапно Курупедо, като вдигна греблото си.
— Какво има?
— Село.
— Къде е?
— Ето там.
— На тупи ли е?
— Навярно — отговори индианецът.
— Не можем ли да продължим пътя си, без да привлечем вниманието на жителите му? — попита Диас. — Сега те сигурно спят.
— Ако еймурите не са прогонени окончателно от тази страна, в селото ще има поставени наблюдателни постове.
— Това е вярно. Какво ще ни посъветваш, тогава?
— Да оставим лодката и да навлезем в гората. Там ще бъдем в безопасност и можем да се приближим до главното село на тупите, без да рискуваме да бъдем открити. Сигурен съм, че твоят син е там.
— Не искам да оставим лодката.
— Ще я потопим, а при връщането си ще я намерим на същото място и с нея ще отидем отново в саваната.
— Какво каза индианецът? — запита нетърпеливо Алваро.
— Пред нас има село на тупите — отговори Диас. — Курупедо не се решава да мине край него и ни съветва да отидем в гората.
— Можем ли да му се доверим?
— Напълно.
— Тогава да слезем на брега.
Те пресякоха реката и излязоха на десния бряг.
Индианецът завърза лодката за едно дърво с дълга, здрава лиана, извади на брега запасите, хамака и двете гърнета, а после напълни лодката с вода за да потъне.
Огромните листа на Виктория Регия, която растеше наоколо, напълно закриха лодката, така че никой не можеше да я забележи.
Алваро и Диас тъкмо слязоха на брега и се запътиха към гората, когато индианецът внезапно се спря.
— Погледни, велики пиайе! — каза той.
Диас погледна към мястото, където сочеше индианецът.
Някакъв дълъг и тънък предмет се отдели от полуострова, на който беше разположено селото и започна бързо да се спуска по реката.
— Лодка! — извика Диас.
— Постовете са бдителни — каза индианецът. — Тръгнали са да проверят дали не сме излезли на техния бряг.
— Да и вече са ни забелязали. Бързо да навлезем в гората и да вървим напред.
Скриха се в гората. Грамадните дървовидни папрати, лианите манилиоти и групата орхидеи, които се спускаха по клоните, образуваха истински гъсталак, заедно с издигащите се към небето великолепни палми. Въздухът беше изпълнен с аромата на цветята, но пътниците бързаха, без да забелязват нищо, защото всяка минута се опасяваха от преследване. Индианецът, надарен като всички диваци с остър слух, се спираше от време на време и се вслушваше, след което тръгваше напред, като непрекъснато увеличаваше скоростта и навлизаше все по-навътре в тъмната гора.
Диас, привикнал на бързия ход на индианците, които за една нощ могат да изминат огромни разстояния, следваше Курупедо без особен труд. Но Алваро беше принуден да полага неимоверни усилия, за да не изостава. Освен това, той усещаше някаква болка в палците на краката, сякаш в тях се бяха забили тръни.
След двучасово непрекъснато ходене, той най-после призна, че е уморен.