— Диас, да спрем — каза той. — Не мога повече. Освен това ми се струва, че в момента не ни заплашва никаква опасност.
— Добре. Да спрем — съгласи се Диас. — Вие не сте привикнали на темпото на индианските диваци.
— Освен това не зная какво е станало с краката ми. Струва ми се, че палците ми са в ужасно състояние.
— Аха! — извика Диас. — Зная какво е това. Едно вредно насекомо разяжда пръстите ви. Трябва да се избавите от него, защото иначе краката ви ще се наранят.
— А какво е това насекомо?
— Един вид бълхи. Курупедо ще ви избави от тях. Но трябва да почакаме до сутринта, защото ако торбичката, която съдържа яйчицата, не бъде извадена цялата, ще се появи злокачествена гной, която може да ви лиши от възможността да вървите за няколко седмици.
— Казвате, че това са бълхи?
— Да, и са доста разпространени тук. Не знам защо предпочитат палците на краката. Самката снася там яйчицата си. Те са опасни ако не се отстранят навреме. Човек може да загуби краката си… Да легнем под това дърво и да изчакаме изгрева на слънцето.
— Но дяволите, които са в онази пирога могат да ни преследват.
— Щом Курупедо е спокоен, значи нищо не ни заплашва.
И действително, индианецът не проявяваше никакви признаци на безпокойство. Облегнат на стеблото на една палма, той с наслаждение смъркаше парика, като разсеяно гледаше летежа на светещите насекоми, които проблясваха сред зеленината като милиарди звездички.
С пукването на зората, цялата гора се озари в нежна розова светлина, която се процеждаше през зеления свод. Курупедо, на когато Диас беше разказал какво се е случило с Алваро, изтръгна няколко шипа от една палма, като избра такива, на които острието беше съвсем тънко.
— Тази операция е много бърза и съвсем безболезнена — успокояваше Диас Алваро. — Щом бъде извадено гнездото на бълхите, вие отново ще можете да вървите, без да чувствате никакви болки.
Индианецът разгледа краката на Алваро и веднага намери върху палците малки подутини.
Той взе един от шиповете и с необикновена сръчност измъкна от подутината на единия от палците три малки торбички, които изхвърли веднага. Това бяха гнездата на бълхите, в които бяха яйчицата.
— Не зная защо бълхите са харесали вашите крака — каза Диас, като се усмихваше. — Но вие вече сте спасен от тях.
Индианецът посипа убодените места с парика и се обърна към Диас с думите:
— Сега да вървим!
— Преследват ли ни?
— Курупедо не чува никакъв подозрителен шум, но по-добре е да се отдалечим от брега.
— Кога ще стигнем до главното село?
— Тази вечер, ако поддържаме добро темпо.
Той се наведе и разгледа внимателно земята, след това пое по една пътека, която както се виждаше беше проправена от някакво голямо животно, защото наоколо храстите и другите растения бяха изпочупени.
— Път на тапир — каза Диас, като се обръщаше към Алваро.
— Това са животни, които приличат на свине, но имат нещо като подвижен хобот на края на муцуната си, нали? — попита Алваро.
— Да, сеньор Виана и тази пътека показва, че наблизо има някакво блато. Тези животни не могат да живеят далече от водата, защото се хранят с водни растения.
— Но защо проправят такива пътеки? Този път прилича на правен от човек.
— Тапирите имат навика да минават по един и същ път към леговището си, което се намира до някое блато. Те си проправят пътеки и през най-големите храсталаци.
— Охо! — извика Курупедо и веднага спря.
— Какво се е случило? — попита Диас.
— Тупите са минали скоро от тук — каза дивакът. — Да бягаме по-бързо.
Действително, на това място, където бяха спрели, се виждаха повалени храсти, откъснати лиани, изпотъпкани орхидеи, сякаш бяха минели като ураган множество хора.
Върху влажната горска почва ясно личаха следи от боси крака, а по стеблата на дърветата, стърчаха стрели, забити в кората им.
Индианецът измъкна една от стрелите и внимателно я разгледа.
— Стрела на тупи — каза той.
— По какво ги познаваш? — попита Диас.
— По кухината в края… А ето и стрела на еймурите — каза индианецът, като измъкна още една стрела. — Острието й е направено от шип на палма.
— Може би победените в саваната тупи са минали от тук! — каза Диас.
— Ето и мъртви…
„Какво че стане ако тупите, настигнати от еймурите са окончателно разбити — помисли Диас. — Тогава и Гарсия няма да бъде пощаден от смъртта.“
Диас последва индианеца, обхванат от мъчителна тревога, но не сподели опасенията си с Алваро. Като измина триста крачки, индианецът се спря до едно обширно езеро, бреговете на което бяха напълно голи.