На това място беше станал страшен бой. Няколко стотици трупове, вече полу разложени, лежаха край езерото. Лъкове, стрели, граватани и криваци, бяха пръснати в невъобразим безпорядък. Във вдлъбнатините на почвата се виждаха цели вадички съсирена кръв.
— Еймури — каза Курупедо и по лицето му се изписа злорадство. — Тупинамбите са отмъстени!
— Значи еймурите са били победени, нали? — попита Диас.
— Да мъртви са, всички или почти всички. Ето там лежи вождът им…
Над една купчина трупове се издигаше прът, на който беше набучена човешка глава с разбит череп и без очи. Върху нея все още стоеше короната от пера, напоена с кръв.
Щом видя тази глава Алваро не можа да сдържи учудването си.
— Това е вождът на еймурите — каза той. — Познах главата му, макар че е цялата изпосечена.
— Толкова по добре за нас — възрази Диас. — Той повече няма да ни безпокои.
Индианецът, който с голямо внимание изследваше полесражението и разглеждаше труповете, като че ли търсеше нещо, внезапно се наведе и вдигна от земята някакъв предмет.
— Твоят син, велики пиайе е минал оттук — Е каза той, като се обръщаше към Диас. — Сега можем да сме уверени, че той е в ръцете на туните.
— Какво намери?
— Прах, който гърми.
Курупедо му показа кожена торбичка, от която изсипа на дланта на дясната си ръка няколко черни зрънца.
— Добре помня този прах — каза той. — Великият пиайе извличаше от него светлина и гръм.
Диас взе веднага торбичката от ръцете на дивака и я показа на Алваро.
— Познавате ли я? — попита той.
— Това е запасът от барут, който Гарсия взе със себе си. — извика Алваро, силно развълнуван. — Какво смятате, че значи това?
— Че Гарсия наистина е бил отвлечен от тупите! — отговори Диас.
— Жив ли е той?
— Не се съмнявам!…
— Не се страхувайте, ние ще го спасим, дори ако за това трябва да съберем цялото племе тупинамби и да го отправим срещу похитителите му… А сега, сеньор Виана, вземете този барут. Той ще ни бъде много полезен.
— Разбира се, че няма да го оставим на тези мъртви диваци — отговори Алваро. — Моите запаси започнаха да се изчерпват.
— Нека великият пиайе върви след мен — каза Курупедо. — Сега поемаме по пътеката на войната на тупите. Да вървим по нея и ще стигнем до голямото село, където се намира твоят син.
XXVIII
Алдея — селото на тупите
След продължително вървене през девствената гора, двамата европейци и индианецът стигнаха вечерта до брега на друго голямо езеро, което отново беше наводнена савана, като онази, която бяха напуснали.
На отсрещния бряг на езерото, осветявано от последните лъчи на слънцето, се виждаха големи постройки, които напомняха на истинска крепост, способна да устои дори на твърде многоброен неприятел.
Почти всички индиански племена строят селата си по този начин, за да се предпазят от внезапно нападение, защото водят непрекъснати войни помежду си, за да се сдобиват с пленници за ядене.
За разлика от африканските негри, бразилските индианци не строят отделни колиби за всяко от семействата. Обикновено те построяват около стеблата на дърветата грамадни колиби, повече от сто метра дълги и пет метра високи.
Тези колиби се наричат карбети. Те са покрити с бананови листа и имат по три врати, едната от които води към поляната в центъра на селото, където обикновено се извършва церемонията по избиването на пленниците, предназначени за ядене.
Във всяка от тези колиби живеят не по-малко от двадесет семейства. Но тъй като вътрешността на колибата не е преградена, тези семейства живеят заедно, съставлявайки един вид община.
Всяко село, малко или голямо, е заградено от палисада (ограда от колове, върху която се излагат главите на изядените врагове, консервирани по специален начин и запазващи се доста дълго време).
Но жителите на селата не са постоянно заедно на едно място. След пет или шест години, когато дърветата и почвата започнат да се изтощават и не дават вече плодове, жителите на селото напускат тези места. Те изгарят постройките и оградата и отиват в друга местност, по-богата на дивеч и плодове, и там основават ново село.
Селото или алдеята на тупите, което им посочи Курупедо, по всяка вероятност беше най-голямото селище на това племе, защото заемаше огромно пространство, оградено с висока двойна палисада. Броят на големите колиби в това село беше също значителен.
— Там живее главният вожд на тупите — каза индианецът. — Това е истинска крепост, която воините от моето племе никога не са се решавали да нападнат.
— А ние? — попита Диас.
— Ние… трима души лесно могат да отидат там, където стотици воини не могат да си пробият път със сила.