— Но ние не знаем къде са скрили моя син, малкия пиайе — каза Диас. — Познаваш ли вътрешното разположение на селото?
— Не.
— А имаш ли някакъв план?
— Да.
— Тогава говори!
— Трябва ни пленник.
— За да го разпитаме ли?
— За да ни заведе в карбета, където затварят пленниците, предназначени за угощението на воините.
— Откъде ще го вземем този пленник?
— Всяка сутрин момчетата и жените от племето излизат от селото и отиват за вода. Да потърсим езерото или потока, от където си носят вода. Мисля, че не е трудно да го намерим.
— И преди някой от тях да стигне до потока, ние ще го пленим, нали?
— Великият пиайе умее да чете мислите ми! — каза индианецът.
— В такъв случай нека отидем да потърсим езерото или потока, както и място удобно за засада.
— Нека белите пиайе ме последват.
Индианецът се върна в гората и тръгна да търси потока или езерото, защото знаеше, че бразилците са свикнали да строят селата си в близост до воден басейн, от който се снабдяват с вода.
В продължение на няколко часа той се луташе из гората, като се навеждаше към земята и гледаше нещо, а след това заведе спътниците си край едно кръгло езеро, което се намираше на противоположната страна на селото.
Езерото беше сред гъсталак от грамадни растения, където лесно можеха да се скрият.
— Вярваш ли, че оттук се снабдяват с вода? — попита Диас.
— Да, виждам по земята следи от много човешки крака.
— Тогава да спрем тук и да почакаме да настъпи утрото.
Те се страхуваха да запалят огън, за да не привлекат вниманието на селото и вечеряха с плодовете, които бяха набрали по пътя. Като навлязоха в гъсталака от бамбукови дървета, те легнаха върху листата, събрани от индианеца. Успокоени от тишината, която царуваше наоколо и уверени, че в този момент не са изложени на никаква опасност, Алваро и Диас скоро заспаха. Впрочем двамата можеха напълно да разчитат на острия слух на индианеца. Този човек не можеше да бъде изненадан, нито когато е буден, нито когато спи, защото веднага подушваше приближаването на врага.
Нощта измина спокойно и само виенето на червените вълци, които обикаляха край селото от време на време будеше спящите. Дързостта на тези зверове, понякога е толкова голяма, че те прескачат високата ограда и влизат в карбета, за да отвлекат от там някое индианско момче. Но този път опасните зверове не се появиха и нашите пътници прекараха спокойно нощта.
Рано сутринта се чу пеене, което все повече приближаваше и не след дълго можеше да се различи гласа на певеца.
Курупедо скочи на крака и като грабна граватаната си, каза на Диас:
— Идват за вода!
— Този глас е на момче — отбеляза Диас, като се вслушваше внимателно.
— Освен това не е тупи! — каза с учудване индианецът. — Тази песен е на тупинамбите. Тя се пее от нашите воини, когато вържат някой пленник, обречен на смърт. Ти също си чувал тази песен, велики пиайе, нали?
— Прибави и това, че съм чувал този глас — каза Диас не по-малко учуден от индианеца. — Да, да… Това е гласът на Япи! Не е възможно да греша…
— Япи ли? Момчето, което ти беше поверено да го посветиш в тайните на пиайе? Нима е то? — извика Курупедо.
— Еймурите го отвлякоха.
Алваро не разбираше това, за което си говореха Диас и индианецът, но и на него му се стори, че този глас му е познат. Тогава той си спомни за момчето, което му служеше като преводач при еймурите.
Песента секна, но вече се чуваше ясно пращенето на сухи клони под нечии крака и разгръщането на листака. Крачките наближиха. Курупедо беше готов, да се нахвърли като тигър върху жертвата си, когато иззад храсталака се появи едно момче с глинено гърне на главата.
Алваро и Диас се спуснаха срещу него и попречиха на Курупедо, който се готвеше да го удари с тоягата си.
— Преводачът на вожда на еймурите! — извика първият.
— Япи! — извика вторият.
Вцепенено от учудване, момчето гледаше ту единия, ту другия. Най-после се съвзе и се спусна към Диас с вик:
— Моят повелител… Ах, това е пиайето на еймурите… О, колко съм щастлив, че ви виждам жив!
— Сам ли си? — попита го Диас.
— След мен вървят жените, които идват за вода. Бягайте, иначе ще ви видят.
— Последвай ни.
Момчето се подчини и изтича след тях в гората. Те изминаха около един километър и едва тогава спряха, като се прикриха зад група бананови дървета.
— Кажи ми, Япи! — обърна се към него Диас.
— Бялото момче в селото ли е?
— Да, — отговори юношата. — Пленили са го преди второто сражение с еймурите.
— Страхувам се да не са го изяли.