— Още не. Сега го угояват.
— Виждал ли си се с него? — попита го Алваро, силно развълнуван.
— Не. Никой не се осмелява да влезе в колибата, където е затворено.
— А виждал ли си го поне?
— Да, вчера вечерта. Струва ми се, че то вече знае за печалната участ, която го очаква.
— Дошли сме тук да го спасим — каза Диас.
— Как мислиш дали е възможно да го отвлечем, без тупите да забележат това?
— Много са и го пазят — отговори Япи.
— Ти можеш да ни помогнеш. Защо са те пощадили? Знаят, че си тупинамби, нали?
— Осинови ме един от великите вождове, който знаеше, че съм служил при великия бял пиайе.
— Значи ти се ползваш с известна свобода, нали?
— Да, повелителю.
— Нощем можеш ли да излезеш от своя карбет?
— Възможно е.
— А можеш ли да ни отвориш вратата на оградата?
— Това е много лесно. Може да го направи и дете — отговори Япи.
— Колко индианци пазят карбета на пленниците?
— Дванадесет.
— Спят ли нощем? — попита Алваро.
— Да, легнали около огъня, който гори пред вратата на карбета — отговори Япи.
— Ще имаш ли достатъчно смелост да ни отвориш тази вечер, преди да изгрее луната, вратата на оградата и да ни заведеш в карбета на пленниците? За останалото не се безпокой! Ние сами ще успеем да влезем в колибата и да изведем момчето оттам…
— Аз все още не съм тупи, а тупинамби — отговори с гордост Япи. — А ти си мой повелител! Ще направя всичко, което поиска великият пиайе, ако той ме отведе при моето племе!
— Коя врата е най-близо до карбета на пленниците?
— Онази, която е обърната към посоката, в която залязва слънцето.
— Ще бъдем при тази врата. — Щом чуеш съскането на кобра, веднага отвори вратата и ние ще влезем в селото.
— Можеш ли да предупредиш Гарсия, да бъде готов? — попита Алваро.
— На минаване през карбета ще му кажа. Хуните не знаят езика на белите, а малкият пиайе ще ме разбере.
— Сега върви, защото иначе жените ще забележат изчезването ти и това ще събуди подозрението на тупите — каза Диас.
— Когато огненото светило започне да се спуска, аз ще бъда на своя пост и ще чакам сигнал — заяви Япи и побягна назад като стрела.
— Има ли надежда? — попита Алваро Диас, който се беше намръщил.
— Или ще го спасим, или всички ще бъдем изядени — отговори Диас. — Ах!… Ако можехме да повикаме тупинамбите! Но те са далеч от тук и ще дойдат твърде късно.
Курурунедо, който не знаеше нито дума португалски или испански, без съмнение не беше разбрал нищо от този разговор, затова те му съобщиха за решението си. Както се виждаше този смел план много му хареса.
— Тази вечер! — каза той. — Утре тупите или ще ликуват, или ще са много опечалени!
Той отиде в гората, за да потърси някакъв дивеч, без дори да помисли за опасността, на която се излагаше — да бъде пленен и изяден от враговете на своето племе.
Денят измина в непрекъсната тревога за Алваро и Диас, които въпреки непоколебимата си решителност да направят всичко възможно за спасението на бедното момче, все пак изпитваха мъчително тревога при мисълта, че в случай на неуспех ще послужат за печено месо на отвратителните човекоядци.
Само Курупедо беше спокоен и не губеше нито за миг хладнокръвие, зает изцяло с набавянето на храна. Вечерта той направи знак на белите си другари да го последват.
Те се намираха от южната страна на селото, докато вратата, през която трябваше да влязат беше от западната. Трябваше да заобиколят и индианецът ги поведе към гората. Към полунощ, вече бяха приближили до поляната, където бе разположено главното село на тупите.
Курупедо извади намазаните си с вулрали стрели, прегледа ги, пъхна една в граватаната и каза:
— Да вървим, Курупедо е готов.
Нощта беше мрачна, защото цялото небе беше покрито с облаци. Само във въздуха се мяркаха светещи насекоми, които прорязваха царуващата в гората и на поляната тъмнина.
Тримата другари бавно и предпазливо се приближаваха към селото, без да губят от поглед палисадата, очертанията на която се различаваха слабо в нощта. Индианецът вървеше напред. От време на време той спираше, надигаше се на пръсти, оглеждаше се наоколо и след това продължаваше пътя си, като се плъзгаше по тревата като змия.
След четвърт час те стигнаха благополучно до оградата, без да привлекат вниманието на жителите на селото. Там, както се виждаше, всички спяха дълбоко. Не се чуваше никакъв шум, дори и огънят, накладен пред карбета на пленниците беше угаснал.
Те запълзяха край оградата, докато стигнаха до мястото, където трябваше да се намира Япи.
— Дали ще бъде там?
— Познавам го от години и знам цената му! — отговори Диас.