Диваците продължаваха да стоят на поляната. Те бяха обкръжили карбета, но на почтено разстояние от него. Встрани бяха наклали огньове, за да могат на светлината им да следят обсадените.
— Те са не по-малко от двеста души. — каза Алваро — без онези, които са се втурнали да преследват Диас и Курупедо. Само да успеем да издържим до пристигането на тупинамбите!
— Мислите ли, че тези диваци ще ни се притекат на помощ? — попита Гарсия.
— Не се съмнявам в това, ако Диас и Курупедо са успели да избягат. Но Диас не е такъв човек, че да допусне да го заловят тези човекоядци! Той ще се завърне тук, начело на тупинамбите, уверен съм в това… Ах, ако беше тук и твоята пушка!…
— Казаха ми, че тя е в колибата на пиайето на племето.
— Кой ти го каза?
— Индианското момче.
— Как попадна в ръцете на тези разбойници? Ако беше ме последвал веднага, нямаше да попаднеш в ужасното положение в което се намираш, а край тебе и аз.
— Аз се готвех да побягна към саваната, когато зад мен се спуснаха бегълците от полесражението. Стрелях, като се надявах да ги спра, но не улучих никого. Един индианец с великански размери ме вдигна на ръце и ме понесе към гората. Еймурите ни преследваха с удивително постоянство, като се стараеха да заловят, колкото е възможно повече пленници. Тупите вече смятаха, че са загубени, когато внезапно жителите на това село има се притекоха на помощ. Те се нахвърлиха върху победителите и настана страшно клане. Мисля, че никой от еймурите не се спаси.
— Да. Видяхме труповете им. Продължавай! — каза Алваро.
— Те ме затвориха в тази колиба и ми дадоха да разбера, че ще ме изядат.
— Зле ли се отнасяха с теб?
— Напротив, стараеха се да ме развлекат, изпращаха при мен девойчета, за да ме накарат да танцувам и ме хранеха с отбрани ястия.
— Искали са да те угоят по-скоро.
— А когато се наситех, те насила ме караха да гълтам някакви сладки корени, учудвам се, как стомахът ми не се пръсна от такова количество храна.
— Бедният Гарсия! — извика Алваро с тъжна усмивка. — Приготвяли са от теб страсбургска гъска.
— Ох, ако това беше продължило няколко месеца, щях да заприличам на буре…
— Ах! — извика внезапно Алваро, като се удари по челото, сякаш му беше хрумнала внезапно някаква мисъл.
— Какво ви стана, сеньор?
— А какво ще ядем?
— Тук има няколко плода, останали след вечерята, и питки от маниоково брашно.
— Това е много малко — отбеляза Алваро със загриженост. — Как ще живеем до пристигането на тупинамбите?
— Затова пък имаме вода, която се прецежда през шуплите на глинени съдове.
— Не бива да се отчайваме! — извика Алваро. — Ще се опитаме да минем без храна.
XXIX
В обсада
Небето започваше да просветлява и на изток се появиха първите лъчи на зазоряването, които оцветиха в розово хоризонта.
Диваците все още стояха на местата си около карбета. Те дори бяха насядали на земята и не сваляха очи от обсадените, които се намираха на покрива.
Защо не започваха някакви действия? Какво чакаха? Броят им беше напълно достатъчен за да превземат карбета с пристъп…
От време на време някой от тях скачаше на крака, размахваше юмрук към Алваро и извикваше гръмогласно:
— Карамура! Карамура!
— Да, аз съм Карамура, огненият човек! — отговаряше гръмко и Алваро, като им показваше пушката си. — И съм готов да стрелям по вас.
— Карамура! Карамура! — викаха в хор диваците, като скачаха на крака и размахваха страшните си криваци. Освен това те движеха челюсти, сякаш искаха да дадат възможност на обсадените да разберат, че ги очаква удоволствието да бъдат изядени.
Впрочем нито един от диваците не се осмеляваше да прекрачи напред. Плашеше ги пушката, която проблясваше в ръцете на огнения човек.
Винаги, когато Алваро насочваше пушката си надолу, като че ли се готвеше да стреля, най-страхливите се разбягваха, и се скриваха в карбетите, а жените и девойките надаваха страшни писъци, сякаш това оръжие можеше да разруши цялото село с един изстрел.
Но най-смелите от воините вече се опитваха да пускат стрели срещу обсадените. Но тези стрели рядко достигаха до покрива и не можеха да причинят никаква вреда. Пускащият стрелата, обикновено побягваше веднага след това, защото очакваше, че Карамура ще го порази с огън. След като се скриеше в карбета, смелият дивак не се решаваше да излиза повече оттам. Но тази мирна обсада започна да безпокои силно Алваро; той предпочиташе пряко нападение, защото тогава повече можеше да разчита на ефекта, който произвеждаше оръжието му върху суеверните диваци. Той не искаше пръв да започва враждебни действия, за да не настройва диваците твърде много срещу себе си.