— Това започва да ми омръзва — каза той на Гарсия, който не се отделяше от него. — Бих искал да зная кога ще свърши тази обсада?
— Аз подозирам нещо — каза Гарсия.
— Какво?
— Тези диваци чакат завръщането на другарите си, за да предприемат нападение.
— Те няма скоро да се появят. По всяка вероятност те продължават да преследват Диас и Курупедо, защото се надяват, че ще ги заловят.
— Ако ги заловят, с нас е свършено! Тогава не можем да разчитаме на помощта на тупинамбите.
— Диас е много хитър и ловък. Щом е успял в продължение на толкова дни да се крие от еймурите, които са го преследвали с такава упоритост, няма да допусне да бъде заловен и от тупите. Освен това той не е сам. С него е и Курупедо, един от най-доблестните воини от племето на тупинамбите.
— Колко време ще им трябва да се върнат тук? Всичко зависи от това!
— Индианците са неуморими — възрази Алваро.
— Но нашите припаси са твърде малко. Не зная дори дали ще ни стигнат за закуска.
— Все пак ще оставим една част и за обед.
— А утре?
— Ще гледаме слънцето. А ти слез долу и преброй припасите.
— Ах! Ако знаех, че ще ни обсадят, щях да се постарая да скътам нещичко.
— Късното разкаяние не служи за нищо, бедни ми Гарсия. Слез по-скоро, а пък аз ще наблюдавам тези разбойници, които са лакоми за месото ни.
Гарсия слезе долу и скоро се завърна на покрива, но лицето му беше по-мрачно от преди.
— И така, мое момче? — попита го Алваро.
— — Работата е лоша, сеньор. Запасите ни са твърде оскъдни.
— Но все си намерил нещо, нали?
— Три маниокови питки и два плода.
— А плодовете големи ли са?
— Колкото главата на дете.
— Все пак това ще ни стигне за три пъти… Ах, това е Япи. Откъде се е появил тук? Мислех, че е избягал заедно с Диас и Курупедо.
Япи се появи на прага на един карбет, който се намираше срещу този на пленниците.
Видът му беше печален и очите му, пълни със сълзи. Той бързо направи някакъв знак на обсадените и се скри в карбета.
— Искам да го видя! — извика Алваро.
— Но той не може да направи нищо за нас. Дако се беше опитал да ни спаси, веднага щяха да го убият и изядат, макар че племето го е осиновило.
— Кой знае! — каза Алваро. — Тези индианци кроят нещо…
Внезапно, кръгът около карбета с пленниците се разтвори и част от воините влезе в един огромен карбет, най-големия в селото. Алваро беше видял преди това, че там влязоха предводителят и неговата свита. Той позна предводителят по диадемата от пера на папагал.
— Събират се на съвещание — отбеляза той.
— Скоро ще имаме някакви новини.
— Може би ще решат да ни нападнат.
— Възможно е да се опитат да си пробият път в карбета.
— Предупредете ги, сеньор.
— Да. Аз ще стрелям по карбета — каза Алваро. — Когато по-добре се запознаят с мощта на пушката ми, те няма да се осмелят да ни нападнат.
Карбетът, към който се бяха запътили воините беше в края на поляната, на триста крачки разстояние.
Алваро, който искаше да впечатли диваците, да ги изплаши и убеди, че огненият човек е непобедим и че действително разполага с небесен огън се прицели към вратата на карбета и гръмна…
Из цялото село се понесоха ужасни викове. Мъже, жени и деца наизлязоха от карбетите и обхванати от страх се спуснаха към оградата, сякаш централната част на селото е обречена на разрушение.
В карбета, където се провеждаше съвещанието цареше невъобразима паника. Сякаш диваците се бяха превърнали в зверове; те ревяха като ягуари и виеха като вълци.
„Дали съм убил някого?“ — помисли си Алваро, като пълнеше пушката си.
Дванадесет души излязоха от карбета със силни викове:
— Карамура! Карамура! Парагвацу!
— Какво е това Парагвацу? — запита се с недоумение Алваро.
— Чувал съм тази дума — каза Гарсия. — Те я повтаряха, когато ме водеха тук. Трябва да е някакво заклинание.
От карбета излязоха други воини, които носеха върху криваците си, кръстосани като носилка някакъв човек, който не проявяваше никакви признаци на живот. Главата му беше украсена с диадема от пера.
— Сигурно съм убил някой предводител — каза Алваро.
Воините поставиха трупа на земята и започнаха да танцуват около него някакъв демоничен танц, като ревяха като диви зверове.
Те правеха огромни скокове, яростно размахваха криваци, свиреха със свирки, направени от човешки кости и със заплашителни жестове сочеха към Алваро.
Броят на воините на поляната непрекъснато се увеличаваше. Дойдоха воини и от съседните карбети. Всички бяха въоръжени с криваци, граватани, огромни лъкове, дълги почти два метра и каменни секири.