Внезапно въздухът се изпълни с облак стрели. Стрелите на лъковете и граватаните бяха насочени срещу покрива на затвора, към стените и гърнетата, с които беше барикадиран входът. Те летяха една след друга със шеметна бързина и във въздуха непрекъснато се чуваше свистене и бръмчене.
— Те предприемат нападение — каза Алваро, като легна на покрива, за да не служи за мишена. Гарсия последва примера му.
Но стрелите не стигаха до покрива, защото диваците не смееха да се приближат. Сега страхът ги възпираше още повече, макар че броят на воините се беше удвоил. На поляната имаше най-малко четиристотин души и обсадените щяха да пострадат зле, ако воините решеха да превземат карбета с пристъп.
Алваро не можеше да предприеме нищо срещу тях, защото имаше само една пушка и губеше време при пълненето и.
— Ако имахме и твоята пушка, Гарсия! — каза той печално.
Градушката от стрели, които се сипеха върху карбета продължи няколко минути, придружавана от оглушителните викове на диваците, които за да се окуражат не спираха да викат и да удрят криваци едни о други.
След това няколко от най-смелите воини се отделиха от останалата маса и се запътиха към входа на карбета.
— Сеньор Алваро — прошепна Гарсия, който беше започнал да се безпокои. — Те идват да разрушат гърнетата, които заграждат входа.
— Ще видим — каза Алваро, като скочи на крака.
Един от вождовете вървеше начело на малкия отряд, като въртеше кривака си с шеметна бързина.
— Ще опитам да пронижа ръката му — каза Алваро. — Ако успея да го направя, те ще се уверят, че нищо не може да се противопостави на Огнения човек.
Той се наведе, като опря лакътя на лявата си ръка на коляно и внимателно се прицели.
Предводителят спря да върти кривака си, но го вдигна нагоре и го задържа така като знаме. Чу се гърмеж и кривакът, разцепен на две падна върху главата на дивака, който се наведе от удара.
Невъзможно е да се опише впечатлението, което произведе върху диваците този необикновено сполучлив изстрел, който би направил чест и на най-изкусния от европейските стрелци!
Виковете и шумът веднага секнаха, като че ли всички бяха парализирани. След това вцепенението, обхванало диваците се превърна в панически ужас.
Започна шеметно бягство. Диваците бягаха по пътеките на селото. Едни се скриха в карбетите, други зад оградата, където вече бяха потърсили убежище жените и децата на племето.
Предводителят, когото кривакът беше ударил по главата, лежеше на земята в очакване на огнената стрела на Карамура.
— Дали е умрял от страх или наистина съм го убил? — извика Алваро и прихна да се смее, като видя бягството на диваците.
— Не, сеньор! — извика Гарсия, който се беше доближил до самия край на покрива, за да вижда по-добре. — Погледнете, той си мърда краката и ръцете!…
Внезапно мнимият мъртвец скочи и с невероятна бързина изтича до най-близкия карбет, без да се осмели да вдигне от земята парчетата от кривака си.
— Мисля, че в момента са толкова изплашени, че ще оставят Огнения човек на спокойствие — каза Алваро. — Няма да се осмелят да се върнат!
— А ние да се възползваме от това и да закусим — каза Гарсия. — Това не е попречило на апетита ми.
— По-кротко, момче, по-кротко! Трябва да сдържаме апетита си. Не трябва да ядеш колкото ти се иска, лакомо момче! Трябва да се задоволиш с половин питка и парченце от този плод.
Трябва да сме много пестеливи.
Те седнаха на края на отвора на покрива, като спуснаха краката си надолу, уверени, че поне в тази минута никой няма да ги безпокои и по братски си разделиха питката и плода.
Филтрираната през шуплестия глинен съд вода, трябваше да им замени палмовото вино, което сега не можеха да си набавят.
Диваците стояха на прилично разстояние, като наблюдаваха обсадените, опасявайки се, че могат да избягат от карбета. Впрочем бягството беше напълно невъзможно. Палисадата, която ограждаше селото беше много висока и не можеше да бъде прескочена, а освен това бягащите трябваше да се борят с огромно множество врагове, въоръжени с лъкове и отровни стрели.
Но Алваро и не мислеше да бяга. Той нямаше никакво желание да се излага на страшното действие на вулрали. Затова той предпочиташе да стои обсаден и да чака тупинамбите.
Денят измина спокойно, без вълнения, дори Алваро успя да поспи два часа, докато Гарсия пазеше. Трябваше да се подготвят да бъдат бодри през нощта.
Преди залез слънце, те видяха от върха на своята наблюдателница влизат в селото многобройни отряди диваци, изцапани с кал и тиня от петите до главата.