— Сигурно това са воините, които се бяха спуснали да преследват другарите ни — каза Алваро, който ги наблюдаваше внимателно.
— Не виждате ли Диас сред тях? — попита Гарсия.
— Не, нито него, нито Курупедо.
— Значи са успели да избягат.
— Казах ти, че са много опитни воини.
— И смятате, че са се запътили към селото на тупинамбите?
— Сигурен съм в това. Диас ще направи всичко за да ни спаси.
— А ако тупинамбите откажат да го последват?
— Тогава, бедни ми Гарсия, не ни остава нищо друго, освен да се примирим с мисълта, че ще бъдем изпечени и изядени!
— Аз първо ще се застрелям! — каза мрачно Гарсия.
— Все пак няма да избягаш от стомаха на диваците. Няма ли да бъде по-добре да влезеш в едно от тези гърнета и там да се убиеш, за да избавиш диваците от труда да те поставят в него?
— О, сеньор! Как можете да се шегувате?…
— Е, не е ли все едно човек да умре с плач или със смях? — извика Алваро. — Но ние не трябва да се отчайваме. Още не е време да губим всяка надежда.
— Да… Но е време да се готвим за бой, сеньор… Погледнете, диваците напуснаха оградата и сега са се разположили около стените на карбета.
— С това кръгът около нас се затяга. Те се опитват да ни попречат да избягаме. Трябва да внимаваме да не ни нападнат ненадейно… А сега, да вечеряме, докато имаме още малко време. Закуската ни беше твърде оскъдна, а апетитът ми е огромен.
— А утре?
— Ще ни остане една питка и ще се задоволим с нея — каза Алваро.
Както предишния ден, небето постепенно се покри с облаци и всичко потъна в тъмнина, едри капки дъжд шумно закапаха но покривите на карбетите, но не се чуваше никакъв друг звук. Индианците не се виждаха никъде, вероятно се бяха изпокрили от дъжда в колибите си. Около поляната нямаше огньове. Сякаш всичко в селото беше замряло. Но тази тишина и това спокойствие не вдъхваха доверие на Алваро. Напротив само усилваха тревогата му.
„Дали не се канят да ни нападнат внезапно, под прикритието на тъмнината?“ — мислеше си той, със замряло сърце.
— Сеньор Алваро, защо не се опитаме да избягаме? Не виждам никакви диваци — обърна се към него Гарсия.
— Не вярвай на това, момче. Уверен съм, че ни дебнат и само чакат сгоден случай да ни нападнат. Легни до мен и бъди готов да отблъснеш нападението.
Те се изкачиха на най-високата част на покрива и се притиснаха един до друг, като се скриха под огромните листа, с които беше покрит покрива.
Дъждът продължаваше да вали като из ведро и ударите на капките разпръскваше тишината. Никъде не се виждаше светлинка и пълна тъмнина царуваше в селото и в близката гора.
Алваро, който беше скрил пушката под дрехата си, за да не се намокри барута, се вслушваше със затаен дъх.
Понякога му се струваше, че чува странно шумолене и че покривът се тресе, сякаш по него се катерят хора.
Изминаха около три часа, когато внезапно се чу леко бръмчене на стрела забита в гредите на покрива.
— Чувате ли, сеньор? — попита Гарсия, който се бореше със съня.
— Да — отговори Алваро.
— Пуснали са стрела с надеждата, че ще ни улучи.
— Но тази стрела не е от граватана — забеляза Алваро. — Тънките стрели не издават такъв звук.
— Стори ми се, че някаква върлина е намушкана в покрива — каза Гарсия.
— Да отидем да видим.
— Бъдете предпазлив, сеньор. Помнете, че дори най-малкото одраскване с такава стрела е смъртоносно.
— В такава тъмнина човек не може добре да се прицели.
Той допълзя до края на покрива и очите му, привикнали с тъмнината, видяха някаква пръчка, която, обаче, не приличаше на обикновена стрела. Като се приближи до нея той едва не извика.
Това беше бамбукова тояга дълга един метър, на която беше придадена формата на стрела. Очевидно тя беше хвърлена с един от грамадните лъкове, които Алваро беше видял в ръцете на диваците. В средата на стрелата беше привързано тънко въже. Тя висеше надолу от покрива и когато Алваро я дръпна, почувства някакво съпротивление, като че ли на края и имаше нещо завързано.
— Какво означава това? — попита той. — И защо са хвърлили тук тази стрела?
— Той отново я дръпна с всичка сила и чу, че нещо се удари в стената на карбета.
— Сеньор, какво дърпате? — попита Гарсия, като допълзя до него.
— И аз самият не знам.
— Може би дърпате някой дивак?
— Само това ни липсваше!
Алваро дръпна въжето по-силно и извлече една от онези кошници, в които диваците държат припасите си. Гарсия му помогна да я качи на покрива.
— Какви са тези чудеса, Гарсия: това е твоята пушка!…
Колкото и невероятно да беше това, то беше вярно: в кошница, с големина два метра, покрита с листа се мъдреше една пушка, същата пушка, която тупите бяха взели от Гарсия и дали на пиайето на племето да я пази.