Но това не беше всичко. Тайнственият покровител на обсадените не само се беше погрижил да ги снабди с това страшно оръжие за защита, но беше сложил в кошницата и хранителни припаси, за да могат да продължат съпротивата. Наистина, заедно с пушката, толкова скъпоценна за обсадените, в кошницата имаше две дузини маниокови питки, още толкова плодове, като тези, които бяха яли на закуска, и една голяма печена патица, а освен това една кратунка, пълна с някакво силно питие, приличащо на палмово вино.
— Това се казва подарък! — извика Гарсия. — В тази минута за нас това е по-ценно от патроните.
— Разбира се! Спасителна помощ! — отговори Алваро.
— Всичко това трябва да ни е изпратило индианчето, което ни служеше за преводач.
— Не се и съмнявам в това. Кой от приятелите ни би могъл да отмъкне тази пушка!? А това момче е верен приятел на Диас. Сега нека тупите се опитат да ни нападнат! Имаме две пушки и храна за цяла седмица. Можем да чакаме без страх пристигането на тупинамбите.
XXX
Между огъня и стрелите
Нямаше съмнение, че само Япи можеше да помогне на обсадените в критичния момент.
Той беше проявил към тях приятелски чувства още по време на пленничеството им при еймурите, а сега се беше възползвал от паниката и тъмнината и им беше изпратил пушката, която беше отмъкнал преди това от магьосника на племето, на когото беше поверена да я пази. Понеже знаеше, че обсадените гладуват, той беше прибавил към пушката и хранителни припаси, които тайно бе приготвил за тях.
Тази неочаквана и крайно необходима помощ ободри обсадените, които вече бяха започнали да се отчайват относно благополучния изход от обсадата. Сега, когато имаха на разположение две пушки, те се чувстваха достатъчно силни да продължат борбата.
Възможно беше тупинамби да са вече на път и с ускорен ход да са се запътили към селото на тупите, техни заклети врагове и многократни нападатели.
— Сега ние с теб сме непобедими — каза Алваро, като прегледа пушката на Гарсия и се убеди, че не е повредена. — Когато тупите видят, че и двамата сме въоръжени, те няма да имат достатъчно смелост да ни нападнат… Ах, мило момче, не съм се надявал на толкова успешен изход! Сигурно двамата сме родени под щастлива звезда. Дори започвам да си мисля, че бразилците никога няма да успеят да впият зъби в месото ни!
— Представям си учудването на тези диваци, когато видят, че пушката е изчезнала от колибата на магьосника и е долетяла в ръцете ни! — извика Гарсия.
— Ние ще добием славата на непобедими пиайе и ни най-малко не бих се учудил ако изядат своя магьосник.
— Бедният!
— Но какво ли правят тези диваци? Вижда ми се невероятно, че не се възползват от тъмнината, за да ни нападнат. Тази тишина наоколо много ме смущава.
— Но, сеньор, никъде не се вижда и една човешка сянка, не се чува и най-малкия шум.
— Въпреки това аз се тревожа. Не трябва да спим и най-добре да удвоим бдителността си… Чакай!… Не чуваш ли някакъв глух шум? Като от падането на дърво…
— Сигурно са затворили вратата на някой карбет или на някоя ограда.
— Хм! Казах ти, че тези диваци не спят.
— Имаме две пушки, сеньор!…
— Да, и при най-малката опасност, веднага ще започнем да стреляме. Ти, Гарсия, наблюдавай тази страна, а аз — другата… Ако видиш нещо подозрително, стреляй без да чакаш знак от мен… Ти не стреляш лошо.
Те се разположиха в двете противоположни страни на покрива, на самия му край, за да виждат по-добре поляната и търпеливо зачакаха настъпването на деня.
Както изглеждаше тупите бяха много заети с нещо. От време на време обсадените чуваха някакви глухи удари, като че ли на поляната се стоварваха дървета, както и някакъв шепот, сякаш се даваха заповеди с тих глас.
Мяркаха се човешки сенки, които бързо и безшумно се плъзгаха по селото и изчезваха зад карбетите, които ограждаха поляната.
Алваро се опитваше да отгатне, какво правят диваците, но тъмнината и дъждът му пречеха да види какво става на края на поляната.
„Дали не се готвят да затегнат обсадата? — питаше се тревожно той. — Впрочем, ние ще съумеем да я задържим до идването на Диас.“
Най-после тъмнината започна да се разсейва и с появата на първите слънчеви лъчи дъждът престана.
Опасенията на Алваро се оправдаха.
За да не се излагат на изстрелите, от които толкова се страхуваха, тупите се бяха възползвали от тъмнината и бяха обградили поляната с огромни, дебели дървета, чиито клони бяха изсечени. Тези греди бяха така поставени, че можеха да се обръщат без особена трудност към карбетите.