Това беше един вид подвижна барикада, зад която се бяха скрили многобройни воини, въоръжени с лъкове и граватани, готови да обсипят със стрели обсадените.
— Обсада по всички правила — каза Алваро, като отстъпи бързо към средата на покрива. — Ще трябва да сменим квартирата си, ако започнат да движат тези дебели греди по поляната.
Никога не съм предполагал, че тези диваци са толкова хитри!
— А ние какво ще предприемем, сеньор? — попита тревожно Гарсия.
— Можем да се съпротивляваме дълго от вътрешността на карбета. Ако стане нужда, ще пробием бойници и няма да жалим патроните… Сега сме добре запасени в това отношение. Хранителните припаси също са достатъчни.
— Все още не сте се отчаяли, нали, сеньор?
— Ни най-малко. Сега ще изстреляме няколко патрона, за да разберат нападателите, че имаме две пушки. Мисля, че това ще порази доста тези проклети диваци…
Както се виждаше, тупите бяха решени да убият обсадените и започнаха да преместват гредите към карбета, като в същото време грижливо се прикриваха зад тях, за да не могат да ги засегнат куршумите.
— Гарсия, стреляй! — извика Алваро, който започна също да се безпокои. — Не трябва да ги допуснем да се приближат до стените на карбета.
Гарсия, който преместваше хранителните припаси на безопасно място, бързо се изкачи на покрива.
— Един изстрел отдясно и един отляво — изкомандва Алваро. — Постарай се да разбиеш някоя глава.
Макар, че не бяха се приближили достатъчно, диваците започнаха да стрелят с големите си лъкове и няколко стрели се бяха забили в стените на карбета.
Гарсия и Алваро стреляха един след друг. Веднага след изстрелите им се чуха силните и изплашени викове на диваците, които тутакси напуснаха барикада си и се спуснаха към най-близките карбети.
Без съмнение, удивлението на диваците беше безгранично, когато чуха двата изстрела и разбраха, че сега и двамата обсадени имат разрушителни оръжия, докато преди това само единият от тях можеш да стреля.
Каква мощ имаха тези бели хора, които така лесно можеха да използват небесния огън и да поразяват с него диваците!
И двата изстрела не нараниха никого, но всяха в редиците на диваците силна уплаха. Но след първия миг на панически ужас, последва нов изблик на бясна ярост. Наистина, не бяха изминали и десетина минути, когато диваците отново се върнаха на барикадите си.
Те викаха отчаяно и хвърляха цели облаци стрели, а предводителите им ги окуражаваха и ги подтикваха към нападение, усилвайки яростта им.
Двама души бяха успели в продължение на няколко денонощия да държат в страх цялото племе, което до този момент се смяташе за непобедимо. Това беше нещо нечувано и самата мисъл за това ожесточаваше диваците.
— Ах, сеньор, започва да ме обзема страх!
— Стреляй по-чевръсто и не щади никого!
Огромните стъбла на дърветата, тласкани от множество ръце, наближаваха карбета, а криещите се зад тях воини, изсипваха с лъкове и граватани цели облаци стрели към покрива.
Алваро и Гарсия, застанали един до друг, коленичили, откриха огън и убиха двама души, които бяха имали непредпазливостта да се подадат иззад барикадата.
Тези два успешни изстрела задържаха за няколко минути нападателите. Те все още не можеха да преодолеят ужаса, който предизвикваха у тях гърмежите.
— Гарсия, ти само пълни пушките, а аз ще стрелям срещу тези разбойници — каза Алваро, който не се доверяваше напълно на умението на Гарсия. — Твоите изстрели не винаги са сполучливи.
— Да, сеньор,… пък и ръцете ми треперят.
— Не се страхувай, момче. Ще отблъснем атаката.
Той започна да стреля, а Гарсия бързо пълнеше пушките и му ги подаваше.
Изстрел след изстрел се сипеха и никой от тях не беше напразен… Всеки куршум поразяваше някой от воините, ту отдясно, ту отляво, ту зад карбета, защото индианците напредваха от всички страни.
Щом паднеше някой от воините, другарите му се спираха за кратко, като надаваха грозни викове, но след това отново се втурваха в нападение.
Стрелите започнаха да се сипят край Алваро и положението стана критично, когато една щастлива случайност преустанови атаката.
Преди няколко минути Алваро беше забелязал сред нападателите един висок индианец, с диадема от пера на главата. Гърдите и ръцете му бяха накичени с гривни и огърлици, направени от късчета злато и скъпоценни камъни, по всяка вероятност диаманти.
Като реши, че така окичения индианец е вожд на племето, Алваро се стремеше да го улучи, но на три пъти не успя. Най-после, на четвъртия път, куршумът постигна целта си.