Предводителят, улучен в гърдите, полетя от върха на гредата, където се беше покатерил и падането му потресе невероятно диваците, като предизвика сред тях неописуема паника.
Воините захвърлиха оръжието си, лъковете, криваците и граватаните, и се разбягаха като обстрелвани с картечница.
До този момент не беше имало такова отчаяно и неудържима бягство!
— Сеньор! — извика Гарсия, поразен от неочакваното отстъпление. — Какъв майсторски изстрел!
— Мисля, че улучих главния предводител на племето — каза Алваро. — Аз го дебнах отдавна и следвах движенията му, с желанието да го пронижа в главата или гърдите…
— Нима това не им е достатъчно!
— Ще видим, приятелю.
— Те не се появяват вече!…
— Ако наистина това е предводителят им, те няма да оставят тук тялото му. Но ето че отново се приближават, като се крият зад барикадата…Навярно идват за трупа…
— Виждам ги, сеньор.
— Този дивак трябва да е бил твърде важна личност…
Индианците, излезли от най-близкия карбет, се прикриваха зад барикадата и се опитваха да приближат до убития си предводител.
Алваро можеше лесно да ги избие всичките, защото ги виждаше прекрасно от върха на покрива и не беше трудно да се прицелва. Но той ги остави свободно да свършат работата си, защото не желаеше да засилва яростта им след нападението, което едва не завърши трагично за европейците.
Диваците вдигнаха трупа безпрепятствено и го пренесоха в един от най-близките карбети.
— Да — каза Алваро на момчето, което с любопитство наблюдаваше всичко. — Трябва да съм убил един от най-знаменитите им воини.
— Поразява ме обстоятелството, че те не се опитват да отмъстят за него — каза Гарсия.
— Отлагат отмъщението за по-удобен случай. Мило момче, ние трябва да се защитаваме на живот и смърт.
— Сеньор Алваро, започвам да се отчайвам!… — извика Гарсия.
— А аз още не. Докато имаме патрони и хранителни припаси, не трябва да губим кураж.
— Нима все още се надявате, че тупинамбите ще дойдат?
— Да, Гарсия, все още не съм изгубил надежда.
— Ако бяха дошли днес!
— Да оставим диваците на мира и да закусим, докато не се започнали да ни безпокоят отново.
Тупите се отдалечиха, като носеха трупа на вожда си и на другите убити по време на този кръвопролитен бой. Както се виждаше, те не се интересуваха повече от барикадата. Бяха оставили само няколко воини, които се криеха зад карбетите и наблюдаваха обсадените, да ле би да избягат.
Жални писъци и плач на жени, мъже и деца долитаха от колибите, които се намираха на края на селото в близост до оградата. Племето оплакваше смъртта на вожда. Развълнуван от последните епизоди на боя, Алваро едва можа да сложи няколко хапки и веднага се върна на наблюдателния пост на покрива на карбета.
Той чувстваше инстинктивно, че ги заплашва някаква страшна опасност, защото беше уверен, че диваците няма да оставят неотмъстена смъртта на един от най-великите си воини.
Гарсия беше обхванат от панически страх и гледаше тревожно към големите гърнета, с които беше барикадирана вратата, мислейки, че рано или късно ще бъде сварен в едно от тях.
Но денят измина съвсем спокойно. Впрочем индианците не спираха да вият жално и да тръбят с бойните си тръби.
При залез слънце, с настъпването на тъмнината тези викове и звуци внезапно утихнаха.
Алваро погледна към Гарсия и видя, че той трепери.
— Ти се страхуваш, бедни ми Гарсия! — каза той.
— Струва ми се, че смъртта вече се докосна до мен — отговори Гарсия. — Дали ще доживеем до утре?
Алваро не знаеше, какво да отговори на бедното момче.
Като се изкатери на най-високата част на покрива, той погледна печално на запад, към края на хоризонта, украсен с червените лъчи на залеза.
— Не виждам никого! — проговори печално той. — Може би ще дойдат твърде късно.
Той седна на покрива, притиснал пушката между коленете си.
Тъмнината бързо се сгъстяваше и отблясъците на залеза се стопиха в небето. Всичко беше потънало в мрак. В селото царуваше тишина, сякаш воините бяха напуснали колибите и бяха отишли някъде.
— Какво ли правят? Какво подготвят? — запита се печално Алваро. — Тази тишина ме плаши.
Внезапно една блестяща точка се мярна на фона на поляната и падна върху покрива. Алваро скочи на крака и извика с ужас.
— Загинали сме!
Той се беше досетил за пъкления план на диваците.
Отчаяни, че не могат да ги заловят живи, диваците бяха решили да ги изгорят в карбета.
Очевидно те се бяха простили с мечтата де ги изядат и жертваха лакомството в полза на отмъщението.
— Гарсия! — извика Алваро. — Не спирай стрелбата и бъди готов да ме последваш, щом ти дам сигнал.