— Да, те искат да си отмъстят с огън на огнения човек! — каза Алваро с мрачна ирония. — Но ние ще се сражаваме и ще се борим докато у нас остане поне един патрон и едно зърно барут.
Стрелите, на края на които беше привързан памук, напоен със смола и запален, падаха от всички страни върху покрива и се забиваха в стените на карбета.
Пластът листа, които покриваше покрива, започна да пуши, но листата отдолу се подпалваха бавно, защото бяха мокри от дъжда.
Алваро и Гарсия стреляха на всички посоки, като обезумели и всеки изстрел беше придружаван от яростните викове на диваците.
Нямаше съмнение, че от тази стрелба имаше малка полза поради дълбоката тъмнина, която обгръщаше обсадените. Те виждаха само горящите стрели, които се сипеха от всички страни, но не можеха да видят тези, които ги хвърлят.
Вероятно диваците се бяха скрили добре зад големите стебла.
Димът започна да обгръща европейците и тук-там па покрива лумваха пламъчета, които хвърляха, зловеща светлина върху вътрешността на колибата.
Огненият човек, обгърнат в пламъци, се изкачи на самия връх на покрива, без да обръща внимание на молбите на Гарсия и продължи стрелбата, макар че около него се сипеха огнени стрели.
— Така ви се пада! — викаше трескаво той, при всеки изстрел. — Ето ви отговора на Карамура!… Елате и го хванете, ако можете! — Той ту изчезваше в облаци дим, ту отново се открояваше на светлината на пламъците, подобно на някой бог на войната, който яростно предизвиква стотици невидими врагове.
Но огънят все по-бързо се разрастваше. Листата пламнаха и гредите започнаха да пропадат. Покривът заплашваше да рухне с обсадените.
— Гарсия, отстъпвай! — извика Алваро, който най-после схвана опасността.
Обгърнат от дим, той бързо се спусна надолу във вътрешността на колибата. Но там не беше по-добре. Стените вече бяха започнали да горят и топлината беше нетърпима, като в огромна пещ.
Алваро хвърли поглед, изпълнен с безнадеждно отчаяние. Изход нямаше.
XXXI
Отстъплението на Диас
Диас и Курупедо, по-щастливи от Алваро, се възползваха от паниката сред диваците и побягнаха по една от криволичещите пътечки между карбетите, която водеше към оградата. Те бяха уверени, че Алваро ги следва. Но когато стигнаха до вратата на оградата, която Япи беше оставил отворена, видяха за свой ужас, че са сами.
— Нещастният, той се е заблудил! — извика Диас отчаяно. — Вместо да побегне към оградата, той е тръгнал в противоположната страна, към центъра на селото… Курупедо, да се върнем и да се опитаме да го спасим.
Той се готвеше вече да се върне, когато индианецът го сграбчи за ръката и го повлече след себе си.
— Нима животът е омръзнал на белия пиайе? — каза той. — Ето, тупите се връщат! Бягай, ако искаш да се спасиш! Тупинамбите ще отмъстят за смъртта на белите хора.
След като се съвзеха от уплахата, тупите се спуснаха да преследват бегълците.
Диваците бяха забелязали двамата души, които бягаха към оградата и веднага разбраха, че това са врагове. Тогава се спуснаха да ги гонят, като размахваха яростно криваци.
Беше безумие да се влиза в бой с тях, защото бяха повече от сто души. За Диас и Курупедо това означаваше да се изложат на явна смърт, още повече, че бяха зле въоръжени.
Ако имаха пушки, може би щяха да се опитат да спрат диваците и да ги накарат да се разбягат. Но те можеха да разчитат само на граватаните си.
Диас разбра, че играта е изгубена и сега не е време да се занимава с нещастния Алваро.
Курупедо прескочи вратата и затича с бързината на сърна право към гората, тъмната стена на която се издигаше на петдесет крачки пред него. С отчаяни усилия Диас го настигна в самото начало на гората, когато преследвачите им се пръснаха да ги търсят.
— Към реката — изкомандва Диас. — Трябва да намерим лодката, ако не са я отмъкнали.
— Да, към реката! — отговори Курупедо.
Нашето спасение е там, в наводнената савана.
Те навлязоха в гората. Курупедо бързо се ориентира и веднага затича, следван от Диас, който бързо се приспособи към темпото му. Тупите ги преследваха с ожесточение, но понеже бяха принудени да търсят дирите им, често се спираха, и бегълците се възползваха от това, за да увеличат дистанцията.
Курупедо избра прекия път през гъсталака от восъчни палми, израснали нагъсто една до друга и оплетени с лиани и други паразитни растения. Индианецът спираше само за миг, колкото да си поеме дъх и отново подновяваше тичането, съпровождано от силните викове на тупите, които се чуваха отдалеч.
Към три часа след полунощ капналите от умора бегълци стигнаха до брега на реката. Курупедо огледа брега и видя на изток малък нос, на който се виждаше едно село, което бяха забелязали още при пътуването с Алваро. Той веднага се обърна на запад и като измина седемстотин-осемстотин крачки, се спря до едно дърво, корените на което бяха потопени във водата.