— Да вървим — отговори Диас.
Те взеха граватаните и тръгнаха през гъсталака от всевъзможни растения, с които беше обрасло островчето, като вдигаха предпазливо лианите, защото знаеха, че крайбрежните острови са убежище на различни опасни животни.
След четвърт час те се озоваха на противоположния край на острова, но колкото и да се вглеждаха не забелязаха по повърхността на саваната нищо, което да им вдъхне опасения.
— Там не виждам нищо подозрително — каза Курупедо. — Можем да се връщаме.
— Да се връщаме при лодката. Добре ще е на зазоряване да сме далече от тази рекичка.
Те се готвеха вече да навлязат в гъсталака, когато Диас спря внезапно и напълни граватаната си.
— Видя ли нещо? — попита Курупедо.
— Някаква сянка се плъзна между дърветата.
— На човек ли?
— Стори ми се, че е някакъв звяр.
— Голям ли?
— Колкото ягуар.
— Това не е но добре — избъбра Курупедо, като се намръщи. В този момент те чуха зад себе си някакви звуци и тежко дишане.
— От всички страни ни грозят опасности — каза Диас, който сериозно беше започнал да се безпокои. — Този остров сигурно гъмжи от свирепи зверове. Нещо измяучи… Ягуар ли е?…
— Да — отговори Курупедо.
— Каква глупост направихме, че напуснахме лодката! Какво ще правим сега? — извика Диас.
— Остани тук и дебни този звяр, който се промъкна в банановата горичка — каза индианецът. — Не се грижи за мен.
— А ти къде отиваш?
— Искам да се уверя, че ни заплашва опасност и откъм тила.
— Искаш да бъдеш изяден ли?
— Стрелата на Курупедо е намазана с вулрали и улучва винаги целта. Освен това аз ще духна в граватаната, само когато съм сигурен, че съм на достатъчно близко разстояние. Ще се върна бързо.
Той направи знак на Диас да наблюдава палмовата горичка и да не допусне неочаквано нападение от страна на неизвестния звяр, който може би беше ягуар.
Звярът, чийто рев бяха чули сигурно се беше скрил в гъсталака от растения, покриващи острова.
Курупедо пъхна една стрела в граватаната и приближи гъсталака. Той смело се запъти натам, откъдето се беше чуло мяукането и спря едва когато се озова на тридесет крачки от тръстиките. Там той намери едно място, където можеше да се скрие и да чака звяра да излезе от убежището си.
В този случай той не би могъл да убегне от зорките очи на индианеца.
Изминаха няколко минути на мъчително очакване. Наоколо царуваше дълбока тишина. Никъде не се долавяше и най-малкия шум, нощната тишина се нарушаваше само то плисъка на водата в лагуната.
Внезапно острото обоняние на индианеца подуши миризмата на хищник. Тази специфична миризма се подушва от доста голямо разстояние.
Като се огледа, Курупедо видя Диас, който се прикриваше зад едно дебело дърво и беше допрял граватаната до устните си.
„Тук трябва да има два ягуара, самец и самка — помисли си Курупедо. — Те искат да ни обкръжат.“
Но тези маневри не можеха да продължават дълго, защото търпението не е сред добродетелите на зверовете, особено когато са гладни.
Курупедо пристъпи още няколко крачки напред, като се надяваше, че ягуарът най-после ще се появи. Но не успя да го види и опасявайки се за участта на своя другар, се обърна, за да отиде обратно в гъсталака, когато видя пред себе си един грамаден ягуар, който беше изскочил от тръстиката.
За няколко секунди човек и звяр се гледаха в очите, поразени от изненада. След това звярът разтвори паст и изрева. Явно, готвеше се за нападение.
Но Курупедо не беше неопитен новак и не за първи път се бореше с такива зверове. Той бързо допря граватаната до устните си и духна.
Стреличката излетя със свистене и се заби в устата на звяра.
Ягуарът почувства убождането, подскочи и яростно сдъвка стрелата, а след това се спусна към индианеца, но той бързо се прикри зад едно дърво. Тогава силите на звяра го напуснаха и той рухна на земята, като размахваше конвулсивно лапи.
Внезапно се чу вик:
— Помощ!…
Без да погледне към звяра, който се гърчеше на земята, Курупедо се втурна в гъсталака, като пъхна друга стрела в граватаната.
Два ягуара, с големина колкото току-що убития от Курупедо, забавлявайки се, скачаха из гъсталака, като мяукаха и ръмжаха. Те ту се появяваха, ту изчезваха в гъсталака, докато накрая се скриха съвсем.
Още известно време се чуваше глухото им ръмжене, а след това и то заглъхна.
— Успя ли да убиеш някой? — попита Курупедо.
— Съмнявам се, те скачаха като на пружини. А твоят ягуар?
— Мъртъв — отговори индианецът.
— Мислиш ли, че тези зверове ще се върнат? — попита Диас.
— Несъмнено. Навярно те ни дебнат. Сигурно са гладни, защото тук дивечът е малко.