— Какво ли е накарало толкова диви зверове да се струпат на тази тясна ивица земя?
— Наводнението ги е изтласкало насам — отговори индианецът.
— Да опитаме да се доберем до лодката.
— Не се осмелявам да мина оттам.
— Тогава да вървим по брега.
— Добре — каза Курупедо.
Не бяха направили и тридесетина крачки, когато отново чуха глухо ръмжене. Но сега зверовете сякаш се бяха разделили, защото ревът долиташе от две страни.
— Чуваш ли? — попита Диас. — Да не би да свикват другарите си?
— Струва ми се, че те тук не са малко — каза индианецът. — Този остров просто гъмжи от ягуари, както саваната от каймани. Да избягаме от тупите, за да нахраним ягуарите! Просто не ни върви, бели човече!…
— А какъв е този рев?
— Тук трябва да има три ягуара.
— Да побързаме, защото иначе няма да успеем да се доберем живи до лодката.
Те поеха по брега между гъсталака и тръстиката. Трябваше да вървят с голяма предпазливост, затова непрекъснато се спираха, оглеждаха се и отново хукваха като обезумели. Постепенно страхът ги сграбчваше, макар, че имаха достатъчно стрели.
Двата, а може би трита ягуара ги следваха, изчаквайки удобния момент да се нахвърлят отгоре им. Изглежда гъстата растителност им пречеше.
Бяха тичали около двадесет минути, когато Курупедо се спусна към тръстиката и извика:
— По-бързо, след мен…
— Под водата ли искаш да се скриеш?
— Не! Тук е лодката!…
— Видя ли я?
— Не, но индианецът никога не се лъже…
Те се изкатериха по спускащия се над водата клон и се плъзнаха надолу, когато внезапно една тъмна маса се мярна на няколко крачки от тях и се скри сред листата на водните растения.
— Пази се! — извика Курупедо.
— Поврага! — извика Диас. — Ако бях направил само една крачка и той щеше да се метни на гърба ми…
Диас се подпря на клоните и се обърна с граватана, долепена до устните.
Ягуарът, който беше скочил, не очакваше да се намери сред тръстиката, която не можеше да му служи за опора. Чуваше се как се бори в тинята и ръмжи. Той ту се надигаше, ту отново затъваше в тинята, яростен, че е намокрил краката и опашката си.
Диас изчака главата му да се появи сред листака и веднага пусна стрелата, която се заби между очите му.
Звярът не обърна внимание на раната. С големи усилия той успя да се покатери на един дебел клон, откъдето имаше намерение да скочи върху плячката, която толкова отдавна преследваше.
Но страшната отрова беше извършила своето. Едва се беше приготвил за скок и веднага се срути долу, откъдето се чу мяукане и плясък… Водата го погълна.
— Готово! — извика Диас, като пъхна друга стрела в граватаната.
— А другите? — попита Курупедо, като се прехвърляше от един клон на друг.
— Вече не ги виждам.
— Аз съм вече до лодката…
— Ей сега идвам и аз! Внезапно индианецът изруга.
— Ето от какво се страхувах — извика той.
— От какво?
— Те приближават!
— Кои?
— Не знам. Тамои или кахети! Охо, Те не са си губили времето… Погледни, бели човече!
XXXII
Нападението на тупинамбите
Диас бързо се обърна и погледна към наводнената савана.
Щом индианецът, чието хладнокръвие беше пословично беше толкова разтревожен, значи работата беше сериозна.
Наистина, на повърхността на водата се виждаха четири светещи точки, които се отразяваха в тъмните води на саваната. Но най-лошото беше, че тези светли точки, които приличаха на факли бавно се приближаваха към островчето, където Диас и Алваро бяха потърсили убежище.
Вече се различаваха носовете на четирите лодки, доста по-големи от онази, с която разполагаха бегълците, както и намиращите се вътре хора, които бяха напълно голи.
— Прекрасна нощ, няма що да се каже! — каза Диас. — Първо ягуарите, след това тупите или кахетите. Как ли ще свърши всичко това?
— Виждаш ли ги?
— Да не съм сляп?
— Те идват насам!
— Виждам.
— Следили са ни от самото устие на рекичката. Ясно е, че не си се измамил, като си чул свистенето на стрела.
— Бих желал да знам кои са.
— Няма съмнение, че не са тупинамбите — отговори индианецът. — Моите съплеменници не се доближават до бреговете на саваната.
— А какво ще правим сега?
— Засега ще се скрием в лодката — прибави индианецът.
— Може би искаш в случай на опасност да търсим спасение в гората?… Тогава положението ни ще стане по-лошо.
— Наистина, тогава ще си имаме работа и с ягуарите.
— Измисли нещо друго.
— Да ги оставим да излязат на брега и тогава ще седнем в лодката и ще започнем да гребем с всички сили на юг. Слънцето ще изгрее едва след два часа и може би под закрилата на тъмнината ще успеем да се изплъзнем от враговете. Легни до мен и да чакаме…