Курупедо, който прекрасно познаваше саваната и се ориентираше отлично, обърна носа на лодката на юг и гребеше бодро, без да се страхува от умората.
По пладне те вече бяха стигнали южния край на саваната и видяха една голяма река, която течеше на изток. Като починаха и се подкрепиха с плодовете, които бяха набрали от растящите по брега дървета, заплуваха нагоре по реката.
Диас си спомни тези места. Сега те се намираха в земите на тупинамбите и този факт доста го учуди.
Той не предполагаше, че тези земи се намират толкова близо.
Привечер лодката се озова пред едно голямо село от стотина грамадни карбети, във всеки от които можеха да се сместят около двадесет семейства. Това беше най-голямото селища на тупинамбите — село, където можеха да се съберат най-малко петстотин войници.
В онези времена тупинамбите бяха мощно племе и земите им се простираха до самите брегове на океана, до там, където днес се издига град Багна.
Тупинамбите имаха много села и бяха едни от най-храбрите и доблестни индиански племена.
Те си бяха спечелили тази репутация, както и името, което означаваше храброст и честност. Бяха твърде войнствено племе и постоянно се сражаваха с други племена, особено с тупите, с които бяха непримирими врагове.
Неочакваното нахлуване на свирепите еймури бе принудило тупинамбите, след продължителна съпротива и кръвопролития да напуснат селата си и се оттеглят в гората. Но когато опасността отмина и свирепите пришълци, претърпели поражение при сблъсъка с други племена се завърнаха в степите, тупинамбите също се върнаха в селата си. Броят им беше много намалял в тежките боеве. Там бяха изгубили и своя предводител — пленен и изяден от еймурите.
Можем да си представим учудването и радостта на жителите на селото, когато видяха от някаква лодка да излиза техният велик бял пиайе, който беше най-важният човек в племето след предводителя и когото смятаха за загинал.
Диас, преживял толкова години сред тези горди и независими диваци, беше успял да спечели уважението и обичта им, защото ги беше научил на много полезни неща. Ето защо цялото население го посрещна с изблици на безмерна радост и възхищение. Ликуването беше всеобщо.
Веднага беше направена носилка и тържествено го отнесоха в една малка колиба, която се намираше в центъра на селото и напомняше с изгледа си испанско жилище.
Диас, който не спираше да се безпокои за Алваро, свика веднага всички старейшини и военачалници на племето и накратко им изложи причините, които са го накарали да побърза с Курупедо към селото.
За негово голямо учудване, името на Карамура вече беше известно на тупинамбите. Всички бяха чували за страшния огнен човек, който владееше небесния огън. За него знаеха и съюзните им племена, които обитаваха териториите, на север от тяхната. Желанието да имат такъв могъщ пиайе веднага обхвана сърцата на всички тупинамби.
Ако имаха за предводител огненият човек, тупинамбите щяха да се сдобият с много сила и известност и щяха да станат непобедими.
Походът към селото на тупите беше решен без никакви колебания, особено след като той им даваше възможност да нанесат смъртоносен удар на силата на тези ненаситни човекоядци, които бяха причинили толкова страдания на тупинамбите.
Още същата вечер четиринадесет големи лодки с петстотин войници, въоръжени с криваци, секири, лъкове и граватани, снабдени с достатъчно количество отровни стрели, потеглиха от селото и бързо заплаваха по течението на реката.
Диас застана начело на експедицията и назначи Курупедо за свой помощник. На следния ден, през нощта лодките навлязоха в реката и стигнаха мястото, където Курупедо и Диас за пръв път слязоха на брега.
Като оставиха по десет души да пазят лодките, тупинамбите, под предводителството на Курупедо потеглиха през гората за да нападнат ненадейно главното село на тупите. Те вече приближаваха края на гората, когато Диас, който водеше отряда, заедно с другите военачалници, чу изстрели, долитащи отдалече.
— Това е Алваро! Това е огненият човек! — извика той. — Значи все още е жив и се защитава!… Да побързаме и да приготвим оръжието си.
На хоризонта се появи червена светлина, която постоянно се увеличаваше и след малко започна да се вижда облак дим.
Диас, обхванат от силна тревога, окуражаваше воините, които тичаха като сърни, обхванати от жажда за кръв и отмъщение. Техните врагове бяха наблизо и искаха да заловят страшния Карамура, полубога, в ръцете на когото беше небесния огън!
За един миг воините тупинамби прекосиха поляната и се спуснаха към вратите на оградата, които не бяха пазени от никого, защото цялото население се беше събрало на площада, там, където се водеше битката с белия пиайе, убил главния предводител на племето.