— Струва ми се, че сте твърде мнителен — прозина се Старшият инквизитор. — Но сега няма да се занимаваме с това, разкажете ни по-подробно какво сте предприели.
— Разбира се — съгласи се Наказателят. — От много време насам се мъчим да внедрим в Академията свой агент, но всичките ни опити досега завършваха с провал.
— Това го знаем — Старшият инквизитор прекъсна недоволно Наказателя.
— Добре — въздъхна Наказателят. — Както знаете, вчера имаше прием на нови ученици в Академията на Занаята.
Старшият Инквизитор понечи отново да прекъсне Наказателя, но не успя.
— Сред тези, които постъпиха днес в Академията, има и наш агент — отчетливо произнесе той.
В залата настана неописуема олелия.
— Най-сетне!
— Откога се мъчим всички ние…
Наказателят вдигна очи към небето. Точно той знаеше много добре, че тези, които присъстваха сега в тук, по-далече от красивите приказки не бяха отивали. Но когато все пак някой се захващаше с нещо и постигаше успех, веднага прозвучаваше това мистично „ние“. А когато нещата се проваляха също веднага се посочваха не по-малко мистичните „вие“ и върху тях се хвърляше цялата отговорност.
— И вие сте уверен, че вашият агент не е разкрит? — скептично запита Старшият инквизитор.
— Преди няколко часа пристигна подробен отчет от него за изминалите два месеца, които той прекара в Академията и ние…
— За изминалите два месеца?! — извика Старшият инквизитор и позеленя от гняв. — Ума ли си загубихте?!
— На ваше място бих се въздържал от подобни заявления по мой адрес… — с тих тон изрече Наказателят.
Този път Старшият инквизитор побеля от страх.
— Извинете моята несдържаност — поправи се той. — Но, съгласете се, че думите ви звучат малко… странно.
— Съвсем не — възрази Наказателят. — Още преди няколко години изказах предположение, че Майсторите могат да регулират времето вътре в Академията според своето желание. Нашият агент потвърди това предположение и освен това ни предостави още много друга полезна информация за методиката на подготовката на Майсторите…
— Да не би да искате да кажете, че за този ден в Академията са минали повече от три седмици? — уточни старшият Инквизитор.
— Според вас, проблеми с дикцията ли имам? — Наказателят гледаше хладно.
— Просто е трудно за вярване — бързо отговори Старшият инквизитор. — Да-а, успехите ви са похвални. А как успя вашият човек да се промъкне в Академията? Нали уж бяхме опитали всички начини и все без резултат.
— Как да ви кажа?… — Наказателят се усмихна. — „Наш човек“ в случая не е най-удачното възможно понятие. Да речем, че… сме предприели нестандартен ход, който се е оказал успешен.
— Добре — съгласи се Старшият инквизитор. — Това наистина е голям пробив. Но какво общо има това с „меча на възмездието“? И защо операциите на нашите агенти ги водят Наказателите?
„Нашите агенти“ Наказателят реши да пусне покрай ушите си… засега. Щом членовете на съвета си падат по това да се присламчват към чуждите успехи — нека. Но когато Наказателите се справят с Академията на Занаята, тогава всеки ще получи според заслугите си.
— И на мен ми е любопитно да разбера това — обади се Инквизиторът, който отговаряше за агентурните мрежи в Златния град.
— В началото — Наказателят наблегна на това — планувахме само една малка диверсия. Даже не бяхме сигурни, дали агентът ще може да ни предаде някаква информация. Той обаче с лекота предаде един куп ценни сведения, в това число и за телепортите, които водят до Крайдол — това е малко градче на границата.
— Да, знаем къде е Крайдол — измърмори Старшият инквизитор.
— Агентът също така ни съобщи кое е най-подходящото време за нападение — направи се, че нищо не е чул Наказателят. — В светлината на получените сведения, преди два часа взехме решение, заедно с нашия агент, да проведем мащабна операция.
— Колко мащабна? — пожела да уточни Старшият инквизитор.
— Операцията по завземането на Академията би ли била достатъчно мащабна за вас? — поинтересува се Наказателят.
Действие 1
— Имате ли някакви идеи? — гласът ми леко трепереше, когато се изправих на краката си.
Падането беше дреболия. Изпитах такова чувство на страх, че ми се прииска да избягам в стаята си и да се скрия под леглото. Впрочем, останалите реагираха по-оптимистично, може би защото не сънуваха сънища като моите.
— Ще се бием! — зъбите на Алиса проблясваха възбудено.
— С кого ще се бием?! — възкликна Невил. — За какво говорите?!
Чез му хвърли учуден поглед.