— Ощипи ме — помоли Невил.
Чистачът, загърнат в немислима кафява дреха, риташе двете тела.
— Май са живи — със същия скрибуцащ глас отбеляза той. — Защо разхвърляте стоката?
— Аз… нали… такова… — започна тролът. — Ами… не успях да ги…
— „Не успял“ — подразни го чистачът и с лекота вдигна двете тела за яките. — После аз да чистя!
— Ей! — започна да идва на себе си тролът. — Накъде ги понесе?
— Как къде? При друидите, на поправка. — Чистачът бързо отнесе двете тела в съседния коридор. Лицето му не се виждаше зад кафявия плат, но аз бях сигурен, че в момента се усмихва. Не съм сигурен, но така мисля.
— Не може при друидите! — изрева тролът и се втурна, за да му пресече пътя.
Чистачът носеше двете тела в изпънатите си ръце, без никакво напрежение. Тролът го настигна, когато вече се беше завил зад ъгъла на съседния коридор.
Тролът изчезна за секунда от нашите погледи. Очаквахме да чуем крясъци, грохот, викове, всичко друго… само не и тази оглушителна тишина.
Изведнъж се разнесе силен трясък.
Иззад ъгъла бавно се изтъркаля каменната глава на трола.
— Драконите да ме вземат! — тихо прошепна Стил.
— Съгласен съм — отвърнах аз. — Драконите да те вземат.
Петимата нерешително се доближихме до чупката на коридора и надникнахме.
На пода имаше струпана купчина камъни, която до неотдавна беше трол. На върха й седеше чистачът и отупваше дланите си.
— Ама че прахоляк! — пухтеше той.
— Майчице! — стреснато преглъщаше Кейтен. — Надявам се, този да е на наша страна.
— Аз съм на моята си страна — веднага отвърна чистачът с противния си глас.
Да си призная, имах някакви подозрения, свързани с личността на този чистач. Такава сила може да притежава само вампир… а тук, в Академията, бях срещал само един, без да броя Алиса, разбира се.
— Велхеор? — реших да рискувам.
— Къде?! — изврещя чистачът и моментално се изправи, но само след секунда отново стана съвсем спокоен. — Извинете, стар навик, още не съм отвикнал…
Не знам защо, но гласът му вече не беше толкова противен. Напротив, беше станал мек и приятен като на всички… вампири.
— Сторило ми се е — оправдах се аз. Щафетата ми обаче беше поета от Кейтен.
— Кел? — с тих глас попита той.
— Стига, моля ви се! — чистачът взе да размотава одеждите си. — То човек да не се пошегува! Тъкмо намериш някоя хубава и достойна работа и нещо такова непременно ще ти се случи.
— Къде се изгуби?! — зарадва се Кейтен… на стария свой познайник, предполагам.
Чистачът бавно свали кафявия плат от главата си. На години изглеждаше колкото нас, но тези зачервени очи бяха очи на потомствен вампир. Те плашеха… Сега ми стана ясно какво имаше предвид Кейтен, когато нарече Алиса нетипичен вампир.
— Да съм се изгубил? — вампирът повтори въпроса и меко се усмихна. — Нещо бъркаш. Не съм се изгубил, а като последен страхливец се скрих, след като извърших несполучливо покушение над Императора.
След тези думи може би трябваше да арестуваме вампира с викове „Да живее Императора!“, но силите ни стигнаха само да се облещим насреща му. А Стил дори за това нямаше сили, та само се понамръщи.
— Не бих казал, че е чак толкова неудачно — засмя се Кейтен. — Императорът до ден-днешен не се е оправил от шока и вместо него управлява главният му съветник. Между другото, тъкмо той предотврати това подло покушение.
Вампирът се изправи. Заедно с братята Викерс отстъпихме неволно крачка назад, което накара вампирът да се усмихне още веднъж. След нас, макар със закъснение, крачка назад направи и Стил.
— И дума да не става, нашият съветник е истински герой — съгласи се вампирът. — Аз пък станах партньор на Велхеор, който впрочем също участва в това покушение.
До мен не достигаше напълно смисъла на разговора. Но нещичко все пак схванах. Излизаше, че Келнмиир е участвал в покушение над Императора, след което нашият управник е легнал болен. Велхеор, който излизаше, че е приятел (?!) на Ромиус, също е участвал в покушението. Императорът е бил спасен от своя съветник, който впрочем също беше потомствен вампир. Преди няколко месеца тази история гърмеше из цяла Лита, но аз така и не бях се заинтересувал от подробностите. А трябваше. Ако съдех по тона на Кейтен и Келнмиир, нещо в тази история не беше както трябва. Освен това как в Академията, в крепостта на Майсторите се случва да пребивават едновременно три вампира?! Не е ли малко прекалено за заведение, в което от самото му създаване до ден-днешен уж не се допускаха „кръвопийци“?
— Добре е, че си тук — каза Кейтен. — Без теб щеше да ни се види нанагорно.
— Само не ми казвай, че някакъв трол може да се опъне на петима Майстори.