— Нали ти твърдеше, че телепортите могат да се настройват само за едно конкретно място? — без да искам, възкликнах аз.
Дори не се усетих, че говоря на „ти“ на възпитателя си.
— Казвах, че на такъв принцип са настроени телепортите в коридорите — поправи ме Кейтен. — Нестационарните телепорти са далеч по-сложни и… по-опасни, но нека сега не губим време.
По-опасни?
— По-опасни ли? — повтори мислите ми Стил. — Да не би да искате да ни напъхате в това съмнително нещо?
Спомних си с ужас, че вече бях минавал през това „подозрително нещо“, когато за пръв път посетих Академията.
— Малкия, нима искаш да останеш тук, напълно сам? — с подкупващ глас попита Келнмиир. — Не те ли е страх, че ще те намерят троловете и ще те изядат като гарнитура към онези отвратителни сокчета, които сервират в столовата?
Кога е успял да посети столовата ни? А колкото до гастрономическите пристрастия на троловете — вампирът изобщо не можеше да се мери с нашата информираност.
— Ако искаш, мога веднага да те изпия, за да не се мъчиш излишно. Освен това, не понасям да се хаби храна — продължаваше той.
— Още дълго ли ще настройвате този телепорт? — попита Стил и заотстъпва покрай стената.
— Готов е — отговори Кейтен. — Не забелязвам видими повреди, така че по принцип всичко би трябвало да бъде наред.
— По принцип?! — в хор викнахме ние.
Дори вампирът изглеждаше малко недоволен. Кейтен се смути.
— Ами… теоретично… деветдесет и осем процента би трябвало да е наред…
— Искаш да ми кажеш… — Келнмиир почука демонстративно с пръст по стената, — че с вероятност два процента мога да бъда размазан по стените на всичките осемдесет и осем етажа на Академията?! Не бих искал да умра през трийсетия век от живота си по този непривлекателен начин!
Макар че не бях живял трийсет века, а само двайсет години, аз също не бих искал да умра по този непривлекателен начин, както и по всеки друг естествено.
— Имате ли по-добра идея?! — разгневи се Кейтен. — Можете да останете тук, разбира се!
— Ето на! — подсвирна Келнмиир. — Излиза, че можеш да се държиш и като голям човек. Включвай телепорта и остави теориите!
— А може би не трябва… — реши да се обади Наив.
— Трябва, Наив, трябва — въздъхна Кейтен.
Слязохме от телепорта и попаднахме в едно странно помещение. То беше огромно. Куполообразният таван се извисяваше високо към небето и когато вдигнах поглед нагоре, свят ми се зави от необикновеното усещане за полет. Все едно че сребристият купол ме притегляше неудържимо към небето.
Самият Музей на историята приличаше на огромен лабиринт от стени и стелажи, които не свършваха никъде. Врати също нямаше.
Кейтен последен слезе от телепорта и веднага се надвеси над платформата, за да я донастрои или пък повреди окончателно.
— Ето, това е знаменитият Музей — пое с пълни гърди въздух Келнмиир. — Усещате ли какъв е въздухът?
— Спарен ли? — попитах аз.
— Просмукан от вековете. — Вампирът не ми обърна никакво внимание.
— Защо не сме посещавали този музей? — попит Стил, оглеждайки се наоколо.
— Не всички — вместо Кейтен отговори Невил. — Аз например съм идвал. Не точно тук, а в изложбената зала.
Учудено го погледнахме.
— Идвал си тук? — бях поразен. — Чез и аз също бихме дошли с удоволствие.
— Тогава ти и Чез миехте чинии — разсмя се Невил. — А дори и да не беше така, щяхте да си измислите предлог, за да не дойдете. Скучните музеи не са ваша слабост.
— А аз къде съм бил в този момент? — попита Наив.
— Нека се досетя — за пръв път през този ден се усмихна Стил. — Наив през това време е спал.
Всички се засмяхме, а Наив, както винаги, се нацупи. Добре беше, че в каквито и ситуации да попадахме, между нас нищо не се променяше. Това беше наистина чудесно. Жалко, че Чез и Алиса не бяха с нас. Интересно, какво ли ставаше с тях? Много се надявах всичко да е наред.
Сам не усетих как ме налетя някаква тъга и се затворих в себе си…
През това време Кейтен приключи с телепорта и с бодра крачка закрачи покрай стелажите.
— Не изоставайте!
Келнмиир се залепи до Кейтен и започна да го засипва с въпроси.
— Къде отиваме? Какви са тези стелажи? Какво е това върху стелажите? А в тези кутии какво има?
Известно време Кейтен успяваше да държи встрани любопитния вампир, но накрая не издържа.
— Ти тук на екскурзия ли си дошъл? — изръмжа той срещу вампира.
— Това е добра идея — зарадва се Келнмиир.
— Тъпа идея — тихо изкоментирах аз.
— Твоите ученици са много невъзпитани — направи забележка вампирът. — Напомнят ми за някого.