Кейтен замълча, гледайки под краката си. След няколко крачки се спря и се замисли.
Да не би да се изгуби?
— Хубаво — въздъхна вампирът. — И сами ще се оправим.
С тези думи той се приближи до една дървена кутия и я отвори.
Вдигна се облак от прах.
— Май заклинанията чистачи отдавна не работят — отбеляза Невил, кихайки неудържимо.
— Апчих! — отвърна Кейтен. — Това не е обикновен прах, а вещество за дълготрайна консервация.
— Няма ли опасност ние самите да бъдем дълготрайно консервирани, ако се надишаме с тази гадост? — поинтересува се Невил.
— Не, това вещество действа само върху предмети — отвърна отрицателно Кейтен. — Келнмиир, не пипай нищо!
Но беше късно.
Вампирът измъкна от една кутия желязна човешка фигурка. Тя имаше дълги ръце с изкривени нокти, широка зъбеста усмивка и муцуна със страшно изражение. След човечето Келнмиир измъкна от кутията дълъг позлатен скиптър.
— Каква симпатична играчка! — умили се вампирът.
— Келнмиир, стига толкова — уморено изрече Кейтен. — Не е хубаво да пипаш неща, за които не знаеш нищо. Това може да се окаже опасно за живота.
— Знам каква е тази играчка — усмихна се Келнмиир. — Ето, гледай…
Той постави фигурката на пода и започна да прави някакви движения с ръце над главата й.
— Не става ли? — попита съчувствено Кейтен след няколко минути. — Голям специалист си, няма що!
— Не ми пречи — сопна се вампирът. — На̀, подръж скиптъра.
Кейтен пое скиптъра и с демонстративно скучаещ вид започна да оглежда коридора.
В това време фигурката започна да расте. Тя растеше, растеше, докато не стана висока колкото нас. Даже малко ни надмина.
— Достатъчно, моля — каза Келнмиир, отстъпи на няколко крачки от желязната фигурка и огледа с оценяващ поглед чудовището.
Това наистина беше чудовище! Сега, когато се загледах, установих, че физиономията му прилича досущ на вампир в бойна трансформация. Само че ноктите му бяха дълги колкото моята длан. Вампирите, ако не се лъжа, бяха с доста по-скромни ноктенца…
— Какво е това? — подозрително попита Кейтен.
— Това е боен голем, който е бил използван за военни цели преди около осем века. Сега, доколкото знам, тайната на създаването му е изгубена.
Интересно, откъде вампирът може да знае за тайната на изгубеното от Майсторите знание?
— Ама това страшилище, освен всичко, може да се движи?! — писна Наив и отскочи на няколко метра от голема. Всички последвахме неговия пример. Само Келнмиир остана на мястото си.
— Той умее не само да се движи — каза Келнмиир и потропа с юмрук по желязното рамо на фигурата. — Това е железен голем, създаден да противостои на вампирите. По сила, той не отстъпва на нашего брата и е настроен да ловува вампири.
— А за тролове, не е ли настроен? — попитах аз.
— Настроен е, по принцип… — Вампирът се почеса по главата. — Само трябва да се включи. Как беше…
Той мина зад голема и го мушна с пръст в гърба.
Големът помръдна.
Отскочихме на още няколко метра от него. Нищо, че е настроен за вампири, най-добре си е човек да се пази. За десет века всичко можеше да се е случило с него.
— Гледай ти, работи — възхити се вампирът. — Сега трябва да го препрограмираме за тролове…
Големът се огледа и погледът му попадна върху Кейтен.
— Защо ме гледа — с подозрение попита Кейтен. — Да не ме бърка с вампир?
— Аха, има известна прилика — разсмя се Келнмиир. Големът бавно се извърна към вампира, с неочаквано ловко движение го хвана за гърлото и го вдигна във въздуха.
От изненада дори не успяхме да се уплашим.
Келнмиир зарита с крака във въздуха и силно се развика:
— Кейтен, използвай скиптъра преди тази тенекия да ме е разкъсала на парчета! Спомням си, че в тяхната програма е заложена именно такава бойна тактика.
Кейтен кимна и тресна голема със скиптъра по главата. Скиптърът се разлетя на парчета, а големът не обърна на този недружелюбен жест и грам внимание.
— Какво направи? — попита тихо Келнмиир.
— Използвах скиптъра — честно си призна Кейтен.
— Трябваше да го използваш наистина, а не по този варварски начин. — Келнмиир започна да хърка, вампирите също се нуждаеха от въздух. — Този скиптър беше създаден, за да се управляват с него големите! А сега…
Келнмиир направи рязко движение и се освободи от убийствената прегръдка на голема.
— Ей сега тази тенекия окончателно ще се разсъни и ще ме направи на парченца! — извика той и хукна да бяга.
Големът постоя няколко секунди, размишлявайки, след което тръгна след Келнмиир, без да бърза. С всяка изминала крачка, движенията му ставаха все по-уверени.