Гледахме и не вярвахме на очите си.
— Не казах ли, че тук нищо не бива да се пипа? — опита се да се оправдае Кейтен.
— Няма ли да помогнем на Келнмиир? — попитах аз и развълнувано се вторачих натам, където се бяха скрили вампирът и големът.
— Наистина — подкрепи ме Стил. — Ами, ако след това тази тенекия подхване и нас?!
— Разбира се, че ще му помогнем — съгласи се Кейтен. — Но едва след като стигнем до мястото, което ни трябва. Там ще се въоръжим и тогава няма да ни уплашат нито троловете, нито големите…
— Да тръгваме! — в хор изревахме ние.
— За тръгване, ще тръгнем. — Кейтен се огледа. — Само не съм сигурен къде трябваше да свием, на втория или на третия завой вдясно…
И точно в този момент се разнесе звън на счупено стъкло.
— Изглежда големът е догонил Келнмиир все пак — предположи Невил.
— Не, звукът идва от другата страна — възрази Стил.
— Не е големът — тихо каза Кейтен. — Това е телепортът, на който поставих сигнал за предупреждение. Имаме гости.
Действие 3
— Без Келнмиир нямаме шанс срещу троловете — резюмира Невил и страхливо се огледа.
— Съгласен съм — кимна Кейтен. — Трябва ни вторият завой. Хайде, по-бързо.
И усилихме крачка.
Вървяхме двайсет минути по еднотипните коридори, задръстени със стелажи и дървени сандъци.
Възмутих се, че такъв музей няма никъде — всичко да е затворено в сандъци, но ми обясниха, че това е хранилището. До Музея на историята, който се намира на отсрещната страна на етажа се стигало с други телепорти.
— М-м… да… — Кейтен спря нерешително. — Все пак, трябваше да има трети завой. Изглежда съм сбъркал. Случва се.
— Нещо много често взе да бърка — пошепна ми Стил.
— И сега какво ще правим? — попита Невил.
— Предлагам да се поровим в тези чекмеджета — предложи Наив и посочи най-близките стелажи. — Току-виж сме открили нещо полезно.
— Аха — Невил изгледа брат си, както се гледа някой идиот. — Един такъв вече се порови. Къде е сега?
Сякаш в отговор на думите му някъде в далечината се чу грохот от падащи чекмеджета.
— Забавлява се — усмихна се Стил.
— Мисля си, че тази веселба, много скоро ще стигне и дотук — отбеляза Невил. — Затова ви предлагам да вървим, а каквото има да става, ще стане.
— Съгласен съм с Невил — бавно проговори Кейтен. — Само трябва да се движим в конкретно направление, по-точно, към изложбената зала на Музея. Там поне под всеки експонат виси табелка, която може да те ориентира кое за какво служи и какъв е принципът на неговото действие. А сега, като няма енергия, всички защитни полета около експонатите са свалени, затова не искам да ги пипам.
Продължихме да се движим по коридора и не след дълго, попаднахме на първите следи от боричкането между вампира и голема. Няколко стелажа бяха съборени на пода, а около тях се търкаляха изпочупени и стъпкани чекмеджета, заедно с тяхното ценно съдържание.
— Не му завиждам на този, когото хване пазачът — незнайно защо отбеляза Кейтен.
За какъв, по драконите, пазач можеше да става дума в момент като този?! По петите ни вървят тролове, а на него му се привиждат пазачи! Какъв пазач, моля ви се?!
Пред нас отново нещо изтрещя страховито.
— Така… — Кейтен ускори крачка. — По всичко личи, че тези двамата вече са се добрали до изложбената зала!
— На нас какво ни влиза в работата? — измърмори Стил.
Бързо се доближавахме до източника на шума и стигнахме до границата на хранилището и изложбената зала.
Изведнъж се изправихме пред стена с врата, на която имаше табелка, че там се намира Музеят. Вляво от вратата стената беше пробита от нещо, което напомняше очертанията на човек (подозирам, че в случая това беше вампир). А вдясно направо зееше огромна дупка. Очевидно големът беше влязъл и сега не жалеше сили в преследването на чевръстия вампир.
— Ама че сила — удиви се Невил, като огледа огромната дупка. — Да се чудиш как тези големи не са видели сметката на вампирите по тези краища.
— Железните големи сигурно си имат и слаби страни — отговори Кейтен. — А вампирите са убийци по рождение и не им е било трудно да ги намерят.
С тези думи Кейтен прекрачи отломките на пода и влезе в дупката. Ние го последвахме.
— Уха! — възхити се Наив. — Каква многотия!
Наистина, „многотията“ беше неописуема. Огромното открито пространство беше затрупано с всевъзможни маси, поставки, шкафове и сандъци, и на всяка поличка, на всяко столче, на всяка масичка се търкаляха, лежаха или стояха всякакви дреболии. Размерът на експонатите беше най-различен — от толкова малки, че да не ги видиш с просто око, до огромни неща, които опираха в тавана. А формата на това историческо наследство, просто няма смисъл да се описва. Ако си представите нещо — каквото и да било, то същото нещо със сигурност бихте могли да намерите в някой от ъглите на Музея.